В ГРАДЪТ
Хубаво е да ставаш рано сутрин!
Да вървиш по пустите улици и в съзнанието ти да се въртят фантастични сценарии. Представи си за минутка, че няма никой друг. Само ти си в големият град. Само ти и човека когото обичаш. Някаква пара(не)нормална сила е минала и е отнесла всички надалеч. Надяваш се, всеки в индивидуален свят с неговите любими хора.
Какво ще правиш?
Много хора ще се почувстват в безизходица. За тях, да изчезне цялата човешка популация, в милиони директории, би означавало сигурен пристъп на параноя. Но, сега ти си тук. Улиците са празни. Те са твои и няма от какво да се притесняваш. Времето е твое. Сградите наоколо са твои свидетели. Само ти и някъде там, човекът когото обичаш. Звучи интересно...за някой дори скучно!
Ами ако някак си успееш да влезеш, навсякъде където преди не си можел. Да влезеш в магазина за мебели и да се излегнеш върху двойната спалня. Да извадиш всички книги от рафтовете в книжарницата. Да преслушаш всички дискове в музикалният магазин. Да идеш в кино-салона и някак си да подкараш, филма, които желаеш да гледаш, но винаги ти е пречело детето от зания ред, което вдига шум и ти рита седалката. Да разгледаш празният ресторянт за бърза закуска или друга разновидност.
Ами да пътувате?
Да вземете лодка, влак, автобус или самолет и да отпрашите нанякъде, без митнически контрол... Някак си! Не е важно, че не можете да шофирате самолети и кораби. Представи се, че просто си се сдобил с тези познания, как да го направиш. Заедно с любими човешки същества.
Няма войни. Няма скандали.
Но има застой. Земята със сигурност се разглежда по-бързо, когато няма хора, които да ти се пречкат по улицата и да ти налагат правила. Но, след това!
След това може да заживеете където поискате. Да опитате каквото си пожелаете. Може да откривате неща, които са забравени в тъмни архиви, дълбоки подземия и мазета. Да съчинявате истории или да научавате такива, за хората живели някога...
И все пак! Толкова ли е идеално всичко... Нищо няма да се променя, освен времето и телата ви. Накрая ще се превърнете в прах, но може би ще сте поживели щастливо... Може би!
Хубаво ли е да се живее в утопия?
Зависи кого питаш...
Хоп, моментът избяга! Някакъв човек, ти нарушава времево-пространственото уединение.
Улиците бавно се пълнят с хора... Хора завърнали се от своите нощни пътешествия в техните утопии...
***
У ДОМА
Съседите са заминали на море. Децата им не пищят като изтървани и най-накрая можеш да си отдъхнеш на спокойствие, без да слушаш лигавият глас на съседското момиченце, което има голямо самочувствие за себе си и си позволява да се гаври с хората...
Нека всички съседи, отидат на море... Може би за 5-10, защо не и повече години... Е, ако ти се случи нещо разчиташ само на човека до теб, но все пак му имаш доверие. Дори и да загинеш в тишината, поне ще си в ръцете на любимото човешко същество.Ще си вдигате шум, колкото пожелаете. Ще си работите по къщата, нищо няма да ви липсва. А сутрин и вечер, ще сядате на балкона и ще си припомняте забравени неща, без да се притеснявате, че някой ще ви прекъсне.
Ще правите каквото си искате и когато поискате. Няма да се тревожите, че кривата съседка, ще се развика, защото пак нещо сте и засегнали интереса.
Тишината ще ви слуша и ще запомня...
Но, това е като затвор!
Светът е твой, но само в рамките на квартала и на домът ти...
И все пак толкова ли е лошо?
Зависи кого питаш...
Съседката извежда децата си на двора. Малката лигла пак се прави на интересна. Съседката почва да мрънка с нейният досаден глас и хоп! Моментът изчезва...
***
СРЕД ПРИРОДАТА
Представи си, че света е твой. Свят без къщи. Без хора. Без бетон и метал.
Само ферия от цветове и звуци. Нищо общо със сивотата на града (нека някой друг го притежава). По-различно от ограничението на дома (той е приятно място, в което да се завърнеш след приключение).
Само ти и човека до теб. Само вие и природата.
Различни пътеки, водещи до различни пейзажи. До нови приключения. Без други, непознати, които да идват и да ти се налагат.
Сами сред най-естественото и свободното...
Ще последваш реката. Ще чуеш нейната песен и история. Ще се понесеш по течението й. Ще се носиш към незнайни, но твои брегове.
Ще газиш из тревата. Ще докосваш това море от зеленина през пролетта, ще се къпеш в златото му през есента.
Ще последваш пътеката. Тя винаги е готова да ти осигури приключение. Да те отведе някъде, където вероятно не си бил. Никога не знаеш какво има зад следващият завой.
Ще изкачиш планината. Ще почувстваш вятъра в косата. Слънцето ще те помилва с безжалостната си ръка. Може дори да те целуне и ти да почервенееш, но не от свян!
Възможно ли е да откриеш щастието сред тази идилия?
Зависи кого питаш...
Туристи. Излизат на полянката. Вдигащи шум. Смеещи се. Закачащи се. Хоп! Моментът избяга...
***
Уви, тези неща са невъзможни. Те са краткотрайни мигове, в които всеки притежава света, за малко, за себе си, преди да го пусне на свмобода за да му се зарадват и другите.
Хората са необходимо зло и лютива подправка, необходима за разнообразяване и обогатяване на мирогледа. С техните противоречия, егоизъм, злоба, ограничености и все пак съжителстващи с любов, радост, съчувствие, сърдечност и споделяне...
И все пак не можем ли без това?
Зависи кого питаш...
Хоп! Момнтът отмина...
Спокойно ще дойде друг!
Няма коментари:
Публикуване на коментар