"УТОПИЯ" ПОВЕСТ № 2: МЕРЗАВКАТА

М Е Р З А В К А Т А

1. Сутрин

Сутрин, градът бавно се пробужда. Оживлението настъпва по главните улички и спирките. Но рано сутрин все още можеш да откриеш местенца притихнали, сякаш обезлюдени. Все едно през нощта, сънят е отнесъл живеещите от квартала, някъде надалеч. В техните светове на сънищата (защото всеки си има свой собствен такъв)и на сутринта е забравил да ги върне.

Но това е привидно.

Врата на малката кооперация се отвори. Една жена на около 40-45 години, заключи входната врата, огледа утринният урбанистичен пейзаж и с бодра крачка тръгна към спирката. Под краищата на сивото ѝ палто, се подаваха ръбовете на цветната ѝ рокля, предизвикателно искрящи на фона на сивия пейзаж.

Размина се с няколкото забързани минувачи. Усети, че единият – мъж, неин връстник се спря и се загледа след нея. Беше свикнала с това. Не беше за изхвърляне.

Жена в разцвета на силите си. Тъмно кафяви коси, пуснати свободно на вълни по раменете ѝ. Големи, топли, лешникови на цвят очи. Прави крака. Не много висока. Идеална.

Спирката на трамвая пак беше претъпкана. Това означаваше, че ще стои права, ще се надиша на (не)човешки аромати, ще се отъркват в нея неволно и умишлено. Но вътрешно, тя беше спокойна. Какво повече можеше да ѝ донесе новият ден. Какво ново? Истината беше, че тя не очакваше нищо...

Трамваят спря. Два човешки потока – един устремен навън, друг навътре се сляха. Да, нямаше нужда от ясновидски способности за да познае, че ще се стои. Хвана се за пилона до вратата и застана така, че да не пречи на слизащите и качващите се.

Топлина. Внезапно споменът я обгърна топъл и ярък, като летен ден. Отнесе я надалеч. Там, към началото.

......................................................................

Лятото носеше ваканции в провинцията.

Родителите ѝ се натоварваха в колата с нея, братчето ѝ и целия багаж, който успееха да поберат в чанти и куфари. Потегляха припряно и пътуваха няколко часа сред редуващи се гори, полянки и паланки.

Лятото беше сезонът на щастието. Тичането с приятели и безкрайните гори.

Но това лято щеше да промени вътрешният свят на едно 7 годишно дете.

.......................................................................

Децата трябва да растат сред вълшебни герои, тонове играчки и безкрайна любов. Децата трябва да бъдат разбирани или поне изслушвани.

.......................................................................

- Норче, чичо Ваньо е тук! Виж каква хубава книжка ти е донесъл... Ох, Ваньо, благодаря ти. Нямаше нужда!

Гласът на майка ѝ беше весел, звучеше като чуруликане на някаква дразнеща слуха птичка. Тя винаги беше такава – усмихната, лъчезарна, приветлива в лицето на гостенина. Но щам си тръгнеше въпросният субект, почваше да мърмори за това или онова зад гърба му.

Книжката беше хубава. Детска енциклопедия, с изящни, шарени картинки. Но и самият чичо Ваньо беше някак обаятелен. Тя не можеше да си го обясни. Един такъв, абе, като принцовете в приказките. Красив, усмихнат, дружелюбен. Не беше като малките пикльовци, които дърпаха връстничките ѝ за косите и се наричаха „мъже” без да виждат, жълтото около устата си.

От хубав, човек – хубав подарък!

- Колко хубаво, че ще останеш да ни погостуваш. Калоян ще се зарадва!

О, не само баща ѝ щеше да е щастлив. Чичо Ваньо беше неговият най-близък приятел, макар и далечен роднина. Той беше мил и внимателен с всички.

.......................................................................

Децата се страхуват от чудовища! Хубаво е чудовищата да съществуват само в приказките, но уви! Приказките са писани и създавани от хора, а понякога е трудно да различиш някои хора от чудовищата от книжките...

.......................................................................

Когато дойде първата нощ в стаята ѝ, тя не го позна.

Унасяше се в сън, когато вратата се отвори с леко поскърцване. Спеше сама в стая, защото така искаше. Не искаше онази досада брат ѝ, да пипа нещата ѝ.

Но сега ѝ се искаше да не е сама. Да има към кого да се обърне.

Дланта на една силна мъжка ръка се плъзна по косите й.

-Тихо! Тихо! Няма страшно...

Познат успокояващ глас. Но защо нещо в нея потрепна от ужас и страх.

Та тя го познаваше... Та той е добър...

Чу се звук от разкопчаване на панталон. Тъмната фигура, се намести при нея в леглото. Прегърна я. Тя не знаеше, какво да прави...

Това, което последва беше като лош сън... Сън, който дълго време, щеше да я преследва...

- Тихо! Спокойно! Няма да боли...

.......................................................................

Няма нищо по-страшно от това да си сам в най-лошите моменти от живота си!

.......................................................................

Чудовище!

Само така можеше да си го обясни.

Всяка вечер при нея се промъкваше чудовище и правеше всички онези лоши неща с нея. Чудовище, което взимаше образа на добрият чичо Ваньо.

Но на кого да каже? Как да го каже? Ще ѝ повярват ли? Ами ако кажат, че тя си е виновна... Ами ако наистина тя си е виновна... Ами ако чудовището, вземе че убие семейството ѝ!

Хиляди мисли се блъскаха в невинното ѝ съзнание! Хиляди страхове нашепваха страшни неща...

През нощта, чудовището се завърна...

На сутринта, бледата светлина на зората освети чистото детско лице, обляно в сълзи.

.......................................................................

Някой неща ти се струват толкова ужасни, та чак е невъзможно да съществуват... не можеш да ги изречеш...

.......................................................................

„Никой няма да ти повярва!”

„Трай си!”

„Децата не ги слушат за нищо!”

Две седмици трая гостуването на добрият чичо Ваньо.

Той и баща им, ги водеха на разходки в околността, на риболов, до магазинчето за лакомства.

Тя го гледаше. Усмихнат. Дружелюбен. Красив. И детското ѝ съзнание не можеше да проумее. Как добрият човек, пред нея се превръщаше в чудовище? Няма логика. Не може да са един и същ човек. Онова, което я посещава нощем е чудовище...

.......................................................................

Най-страшни са чудовищата край нас!

.......................................................................

Един ден, преди краят на гостуването и тяхната ваканция, брат ѝ грабнал енциклопедията ѝ тичаше из двора. Тя го подгони инстинктивно. Като в доброто старо време, но този път в нея се събуди някакво чудовище. Искаше да настигне малкият и да го разкъса, да го накара да пищи. Да страда, както страдаше тя.

Не усети как се спъна.

В следващият момент беше седнала и разглеждаше коляното си раздрано от чакъла. Болеше. Но не чак толкова, колкото болеше от игрите на чудовището.

Една сянка падна върху нея. Вдигна бавно очи.

„Чудовището!”

Не, беше добрият чичо Ваньо, който я гледаше с тревога в очите.

-Норче, удари ли се?

Брат ѝ се беше спрял надалеч и ги наблюдаваше гузно.

Ръката му се плъзна по крака ѝ.

„НЕ!”

Опитваше се да успокои дъха си и онова ново чувство, което я раздираше отвътре. Искаше да изкрещи. Да му каже да се махне...но това все пак беше добрият чичко, приятел и далечен роднина на татко. Не някакво чудовище...

Погледна го в лицето.

Изтръпна.

Докато ръцете му милваха крака ѝ около раната, в очите му се виждаше онзи блясък... Блясъкът на чудовищни очи, търсещи нещо! Гладни и жадни.

Тя се дръпна рязко. Скочи. Блъсна се в брат си който гледаше тъпо. Изтръгна книгата от ръцете му и побягна.

Спря едва, когато вратата на стаята ѝ се затръшна зад гърба й.

Усети твърдите корици в ръцете си.

„Подаръка! От него!”

В следващият момент видя как ръцете ѝ разкъсват книгата...страница по страница, както той беше късал душата ѝ. Шокът и яростта владели я тихо през тези две мъчителни седмици се изляха безконтролно, като порой от сълзи, викове и хвърчащи листи.

Затвори се в себе си.

Следобеда я наказаха, защото отказа да слезе на обяд.

Вечерта, чудовището не дойде.

Но спомените и сънищата ѝ бяха изпълнени с неговият образ.

.......................................................................

2. На обяд

Ех, тази обедна почивка. Колко желана и лелеяна е, и колко бързо свършва.

Днес спомените я връхлитаха. Имаше и такива дни. Но тя нямаше да се поддаде на меланхолията и мрачното настроение.

Седна да обядва сама, в градинка близо до офиса й. Тук често идваха младежи от близкото училище и смеха и шегите им огласяха мястото, като песента на многобройни птици.

Слънцето грееше. Децата се смеха и шегуваха.

Времето полетя в устрем. Връщаше я назад в съзнанието ѝ. Към спомените. Не толкова приятни... Не и от тези, които би ти се искало да си спомниш, но точно от тези, които никога не избледняват, а остават като пулсираща рана.

.......................................................................

- Тю, тази никаквица!

Беше хубав, пролетен ден.

Вече шестнайсет годишна, тя седеше в хола, излегнала се върху дебелият килим и преструваща се, че чете списание. В кухнята беше майка ѝ с „най-добрата” си приятелка – съседката Ивана... Всъщност майка ѝ не смяташе, това женище, защото само тази дума изникваше в главата на Нора, като описателна за едрата жена, с дразнещ глас, облечена в пеньоар и омазана с грим, за своя приятелка.

- Всички, знаят че спеше с когото ѝ падне! Мръсница! Истинска мерзавка, а сега обвинява синът ми и приятелите му, че я били изнасилили... Уличница... Мерзавка...

Женището беше ядосана! Нора рядко я беше виждала и чувала такава... Да, съседката винаги си беше жлъчна и омразна, но по-един тих, често подобен на кудкудякане говор. Думи изпълнени със завист. Нора знаеше, че говорят за Лиляна! 19 годишно момиче от блока, за което се говореше, че имало поведение на лека жена. Майка ѝ никога не говореше за нея. Но съседката, често идваше и разказваше истории за похотливостта на това момиче. Момиче, почти връстница на Нора. Правейки се че учи или чете, тя с зачервени страни слушаше тези излияния на Женището, скрита зад книжното тяло! Сега разговорът беше разгорещен. По-скоро монолог отколкото диалог, защото майка ѝ седеше пребледняла и слушаше, хапейки долната си устна.

Както стана ясно, Лиляна имала „любовна афера” с едно от момчета от бандата на Спас /синът на Женището/. Момичето се „отдало” безсрамно на момчето. А преди една вечер, се „предложила” и на приятелите му. И те „нали са мъже”, приели „поканата”... Възползвали се! А тя, мерзавката им се „отдала”, на всичките и понеже сега никой не щял да я погледне, си отмъщавала, като ги обвинява, че са я насилили...

Нещо под лъжичката на Нора, я присви. Усети, че ѝ се гади. Спомни си нещо от детството си... Тъмнина. Топла постеля... Отваряща се врата... Чудовище...

„Не това не се е случвало!”

„Чудовища няма! Има ги само в приказките!”

Сигурно Лиляна, наистина си го е заслужила! Възрастните няма да лъжат я... Беше я виждала как се целува с този неин приятел. На стълбището. Безсрамно, както казваше Женището!

- Няма да ѝ се дадем на тази мерзавка! Ще наемем най-добрият адвокат. Мерзавка...

Гласът кънтеше между стените на кухнята.

-МЕРЗАВКА!

.......................................................................

Вечерта, майка ѝ дойде със сълзи в очите. С уплаха, ясно забележима. Нора се престори на заспала, и я остави да я помилва по косата.

„Къде беше, когато Чудовището идваше нощем?”

„Млъкни! Няма чудовища! Те съществуват само в приказките! Но мерзавките съществуват наистина... Те се оставят на чудовищата да им правят нещата, от които боли! Неее, чудовищата съществуват само в приказките!”

.......................................................................

Седмиците минаваха, изнизваха се дните и часовете!

Женището и родителите на другите момчета, спечелиха делото. Родителите на Лиляна –баща алкохолик и майка, тиха нещастна домакиня не направиха нищо... Не им стигнаха парите дори за адвокат. А Женището се хвалеше вечер в кухнята на майка й, как са задействали връзките си...

.......................................................................

Една вечер, скоро след „победата” на Женището и компания, жилищната кооперацията беше разбудена от викове...

Бащата-пияница раздаваше правосъдие. Чу се женски глас. Немощен. Безпомощен. Тихата, невзрачна женица, възразяваше тихо. Удари. Викове.

„КУРВА!!!“. „УЛИЧНИЦА!!!“. „МРЪСНИЦА !!!“.

„Мерзавка!”

Бащата пребиваше дъщеря си. Съседи се втурнаха да ги разтърват. Дойде полиция.

Нора видя през прозореца в светлината на полицейските буркани и нощните лампи, как първо изведоха ревящият, като див звяр мъж – зачервен, задъхан!

Майката се втурна, плачеща тихо, след него...

Нещастницата не знаеше на кого да разчита освен на човека, който през седмица я пребиваше и не го беше еня за детето му.

Накрая изведоха и нея!

Приличаше на призрак. Косата ѝ – винаги сресана и прилежно прибрана, сега се спускаше върху иначе прекрасното ѝ лице, на кичури, влажни, безжизнени, скриващи я от света. Върху нощницата ѝ имаше кръв. По-късно се разбра, че бащата е разкървавил носа й. За момент Лиляна погледна сякаш към нея, между процепите в завесата от коса, които сякаш нарочно се отдръпнаха за момент. Видя очите ѝ за миг...

Лудост и...

Гняв...

Премесени с болка...

Нора взе да се смалява. Покрай нея настана мрак и скоро чу изскърцването на селската врата.

„Чудовищата съществуват само в приказките!”

Стъпките се приближаваха към нея, а тя отново беше просто онова малко момиче – безпомощно, със сковано от ужас гърло, не можещо да извика...

„Чудовищата съществуват само в приказките!”

Стъпка. Още една. Шепот. „Тихо! Спокойно!” Познат глас. Познат мирис.

„Чудовищата съществуват само в приказките!”

Споменът я връхлетя. Сграбчи я като чудовище от плът и кръв. Стори ѝ се, че изпищя преди всичко пред очите ѝ да потъне в мрака...

.......................................................................

Часовете летяха! Дните отминаваха!

Отдадоха припадъка ѝ на стреса от скандала онази вечер.

Лиляна се върна от болницата. Казаха, че е изгубила разсъдъка си.

.......................................................................

Нора се опитваше да се пребори със задушаващият я страх. С убийствените спомени. Чудовище... Мерзавка...

Някак си след една седмица, тя отново се върна към старото си ежедневие – прекарване на времето между училище и вкъщи.

Нора затисна напиращите емоции, с похлупака на желязното търпение и спокойствие.

„Чудовища не съществуват! Мерзавките си играят с чудовища!”

И все пак... Едно гласче в нея тихо питаше: „Така ли е наистина?”

Така ли беше? Наистина?

.......................................................................

Лятото наближаваше...

А по-рано, през пролетта, любовта беше пуснала своите кълнове в душата на малкото наивно изстрадало създание.

Казваше се Иво!

Беше красив. Усмихваше ѝ се мило. Заговаряше я, докато един ден...

.......................................................................

Беше ранна прохладна утрин, обещаваща горещ ден.

Тя седеше сама на чина. Вечната ѝ „съзаклятничка” Добрина, беше излязла да пуши и мястото до нея беше свободно.

- Може ли да седна до теб!

Топъл глас. Глас, който те кара да се разтопиш. Глас, който те обгръща и ти се приисква притежателят му да те прегърне. Глас носещ в себе си сигурност.

Тя вдигна погледа си към него и срещна топлите му кафяви очи.

Кимване.

Той седна до нея и една част от тялото му леко се допря до нейното, предизвиквайки усещането, че неконтролируем поток на енергия, преминава през нея.

- Отдавна исках да те питам нещо...

Мълчанието трая секунди, но за нея беше като мъчение...

Сърцето ѝ блъскаше силно!

- ...би ли излязла с мен след училище?

Фойерверки и барабани!

В съзнанието ѝ нахлуха всякакви звуци и светлини. В шумотевицата не можа да чуе собственият си отговор.

.......................................................................

Мракът сякаш си отиде завинаги.

Всичко беше красиво и цветно.

След онзи следобед в парка и на кафе с него. Тя сякаш се възроди.

Имаше си приятел и той я обичаше, както героите от филмите обичат главната героиня.

Излизаха непрекъснато. Запозна го с родителите си. Запозна го с приятелките си. Излизаха с неговите.

Животът и стана по-смислен! Прави бяха хората, че любовта осмисля живота ти.

Не искаше този миг да свършва... Искаше щастието да продължава вечно. Обичаше го с цялото си девиче сърце.

.......................................................................

Понякога сме толкова вглъбени в щастието си, че не усещаме, кога над него е пропълзяла сянка.

.......................................................................

Сянката взе да става плътна. Неусетно от къде.

Младите хора правят това, когато са влюбени. Целуват се. Прегръщат се. Държат се за ръце.

Дори правят „онова нещо”.

Усети мрака в начина, по който почна да я докосва.

Ръцете му често се плъзваха към места, които не биваше, не трябваше да докосват... Не още...

Отблъскваше го внимателно. Опитваше се да избягва тези „набези”, дискретно. Но тогава виждаше лицето му...

Сянка падаше върху лъчезарното, красиво лице и то се променяше. Очите му заблестяваха, като на...

Не! Не можеше да си позволи да пусне тези неща отново в душата си...

Често се замисляше, защо не може да му позволи да бъде с нея, така както мъжете и жените по филми и книги. Срамуваше се малко. Но не беше само това. От приятелки беше чувала много неща за „онова нещо”, но за себе си знаеше, че не е готова.

.......................................................................

Бурята се разрази една лятна вечер.

Ваканцията беше в разгара си. Цял ден обикаляха по центъра на града, в парка, с приятели, сами. Вечерта се озоваха в неговият апартамент. Родителите му бяха отпътували на някъде.

Седнаха на диванът в хола с желанието да гледат нещо по телевизията.

Ръката му, разположена на рамото ѝ се плъзна надолу, към женствените ѝ форми. Тя трепна. Той я придърпа плътно до себе си и започна да я целува.

- Ако ти е неприятно кажи!

В гласа му имаше някаква настойчивост, въпреки явният стремеж да звучи нежно и съчувстващо. Ръцете му я милваха. Тя пламна. Устните му бродеха по разголените части на тялото й. Положи я върху дивана и продължи да я милва и целува страстно. Едната му ръка се плъзна между бедрата й...

Един миг.

Един миг е нужен за да се отвори една врата, криеща неща, които не могат да стоят скрити.

Скърцване на врата...

Чудовището! То лежи отгоре й!

Хор от женски гласове закрещява „Мерзавка!”... Между тях е гласът на Женището, открояващ се, като на солистка в хор.

Тя започва да се мята. Да се бори с него. Разкъсване на бельо. Нежността е изчезнала. Вместо милите ръце на любимият – силни лапи притискат тялото ѝ към дивана.

Тежкото дишане на звяра в ухото й! Тялото му затискащо нейното! Кракът му опитващ се да разтвори нейните... Всичко това всяваше в душата ѝ шок, страх ужас.

Сълзите давеха нейното „Не!” и то прозвучаваше глухо, безсилно. Юмручетата ѝ сякаш бяха на дете, не на млада девойка – не му причиняваха никаква вреда. Усети корава плът опитваща се да проникне в нея. Чу ругатня...

Светът потъмня.

- Нееееее!

„Не, сега! Не, сега!”

.......................................................................

Не помнеше почти нищо.

Краката ѝ сякаш сами я носеха в горещата лятна нощ, към вкъщи.

Сълзите се лееха от очите й. Покриваха всичко в мъгла.

Искаше да изчезне.

.......................................................................

Отново не каза на никого!

Отново заключи страхът и ужасът зад онази, крехка врата, където седят Чудовищата и мерзавките...

В онзи момент тичайки по тъмните улици, тя реши че няма да споделя с никого... ще го преживее! Защото нищо не е станало.

.......................................................................

Влезе в хода на блока. Тръгна тихо, вече почти успокоена.

Видя плътната сянка, насреща си и в страни до перилата. Не можа да разбере, какво всъщност вижда...

Лека полека очите и се пригодиха и започна да различава фигура в бяло, с дълги красиви коси. Бяло лице...

„Ангел?!?”

.......................................................................

Знаеше, че откакто Лиляна се върна от болницата и откакто пуснаха баща й, в апартамента им, особено вечер се чуваха викове.

Звънец. Някой съсед заплашваше с нещо – вероятно полицията!

Тишина и плач.

.....................................................................

Плачът се чуваше, когато излезеш на терасата. Нора понякога го правеше. Чуваше тихият вопъл.

Щом Нора притаеше дъх, вопълът сякаш спираше.

Тогава в съзнанието ѝ се появяваше картина:

Бяла женска фигура лазеща към нея, по фасадата на блока...Хората вече сравняваха, полудялото момиче с призрак, а призраците могат всичко... Нора виждаше как от горният ръб на терасата се подават дълги кичури коса, като някакви свръхестествени водорасли... След миг тялото облечено в прозрачна бяла нощница тупва леко на терасата. Бавно се изправя. Леко се завърта и тръгва към нея. Косите ѝ висят пред нея. След това полудялото лице, бяло и зловещо се показва иззад завесата.

- Защо се криеш? Ти също си мерзавка! Ела, ела при мен... Не се крий... От него няма да избягаш...

.......................................................................

Ръце протегнати към нея.

Едно малко момиче побягва. Втурва се към убежището на собствената си стая. Макар и мрачно, там поне вратите се заключват.

„Но призраците минават от всякъде!”

Обръща се. Празна тераса. Гърбът и опира в нещо. Не е вратата, не помни да я е затваряла...

„- Тихо! Спокойно! Няма да боли...”

Ръка се пресяга иззад нея и запушва устата й.

Писък...

.......................................................................

Пробуждане.

Пред нея във въздуха виси ангела.

Очите ѝ се отварят широко, когато леке полека, небесният пратеник в женска форма, започва да придобива ясни черти в мрака.

Посиняло, подпухнало лице.

Но как?

Тя лети!!!

Уви, не. Въже се спуска от перилото. Тя се е извъртяла така, че е почти застанала на тясното стълбище в последните си мигове.

Писък.

Последното, което вижда са две очи. За момент и се струва, че я гледат с омраза

„Защо аз? А не ти?”

Но преди да осъзнае нещо, краката ѝ сами се подкосяват.

Мрак.

.......................................................................

Как преживя тези дни? Какво ѝ даваше сила?

„Чудовища не съществуват, а мерзавките си получават заслуженото!”

„Мерзавките си получават заслуженото!”

Тази фраза, се чу на следващият ден от устата на Женището. Тази фраза като мантра, бе поета и се разнасяше от дузина гласове. Неморалната девойка. Мерзавката си бе отишла. Бе си получила заслуженото и сега те, моралните хора, можеха да спят спокойно.

Родителите на Нора започнаха да я водят при някаква лелка-психолог, която я утешаваше, че нямала вина за станалото и всичко ще е наред.

Духът на Нора лека полека взе да се възвръща. Незнайно защо я преместиха в друго училище.

„Психоложката препоръча смяна на обстановката!”.

Пиеше медикаменти.

Преместиха се.

„Няма да живеем, тук повече! Да се махаме!”

Лека полека всичко се нормализираше. Тя срещна други хора, нови лица, отзивчиви и подкрепящи. През деня всичко беше хубаво и дори весело.

Но щом паднеше нощта... На прозореца и се появяваше „ангел” увиснал на въже, с подпухнало синьо лице, а врата се отваряше тихо и един ръмжащ глас, нашепваше успокоителни думи. Друга сянка се надигаше към нея, с нежни кафяви очи и топъл глас.

Чудовища!

Но, тя вече имаше оръжие срещу тях. В началото помагаха магическите таблетки. В последствие, волята и затворените силно очи.

.......................................................................

Тя се съвзе и се огледа!

Учениците се бяха прибрали.

Погледна часовника си и тръгна, леко подтичвайки към работното си място.

Обяд отдавна минаваше!

.......................................................................

3. Вечер

17,00 часа.

Блаженото време. Разбира се колегите и колежките, които живееха надалеч си тръгваха в 16,30 ч. Но тя не бързаше. Вярно, разходката по алеята на спомените и тегобите я беше изморила, но тя не го показваше с нищо.

Следобеда се усмихваше. Търсеше позитивните хора. Слушаше веселите гласове на младите си колеги.

Сега когато наближаваше да си ходи, тя не бързаше. Не заради страховете. Тя се бе научила да ги контролира. Просто искаше да отметне още нещо... Докато се усети, цифрите на електронният часовник показваха 18,30 ч.

Мъжът се доближи тихо до нея.

- Пак работим след пет! Ще накарам директора да издаде заповед забраняваща на служителите да остават след пет. Ще ни разорите с това извънработно време!

Заместник директора. Неин връстник. Много запазен. С леко прошарени коси. Почти без досадни бръчки. Усмихнати очи. Винаги любезен с всички. Колко пъти и бе помагал и измъквал от каши в работа.

Често я канеше – „Да ви закарам до вас! На път ми е!”. Но тя все отказваше, любезно.

Днес той пак попита:

- Сигурна ли сте, че не искате да ви закарам до вас?

Тя прие.

.......................................................................

Бе чувала слухове.

Заместник директора бил „коцкар”, „любовчия” и всички епитети свързани с мъж преследващ нежни създания. Говореше се, че бил много галантен и не щадял средства да угоди на себе си и новото си завоевание.

Е, разбира се такива буйни страсти, бързо гаснат.

Някоя дама все се бе оказвала, зарязана и дори без работа.

С Нора, той се държеше много уважително. Може би защото беше стара, както тя се шегуваше, вътрешно.

Уви, страданията не бяха помрачили красотата й.

Помнеше годините си в Университета, когато я слагаха сред най-хубавите момичета, въпреки, че на нея не ѝ беше приятно. Особено вниманието на някои момчета...

Той беше и женен с две деца!

.......................................................................

Докато колата, потегляше те си говореха. Тя замълча неусетно и остави той да бърбори и да се шегува, а тя без да иска се отдаде на поредната порция спомени.

Спомни си последната си любов...

.......................................................................

Явор.

Той беше красив, тъмнокос и със светли очи.

Нещата между тях се получиха около едно съвместно домашно в Университета.

Той я уважаваше. Не настояваше за нищо. Беше търпелив и внимателен.

Когато се събраха, тя не издържа и му разказа всичко...

Той побесня.

Тя не можеше да сдържа сълзите си.

Прегърна я силно. Обеща ѝ че няма да позволи на никого да я нарани. Обеща ѝ че никога няма да я притиска за нищо. Обеща ѝ че никога няма да я изостави.

След около три месеца, тя сподели постелята му, преборвайки страховете си. С негова помощ. И не съжали.

Той бдеше над нея и я спасяваше от кошмарите нощем, нежно милвайки я и зовейки я да се завърне от мрака...

Не мина и година и те вече бяха сгодени.

.......................................................................

Понякога изглежда така, все едно някои хора са магнит за нещастия! Но, това не е така... Просто житейските пътища са неведоми.

......................................................................

Отне ѝ го пътят!

Една вечер, пиян приятел го качил в колата и потеглили към сигурният и тъжен край, към мястото, от което никой не се завръща.

Тя преживя и това...

Посвети всеки миг борба - с ученето, за работа, с кошмарите, на него. Всяка победа беше в негово име.

.......................................................................

Колата на заместник директора спря пред блока.

- Да те изпратя до входа!

Бяха минали на „ти”. Той беше категоричен! Познаваха се от близо четири години.

Тя прие. Не и се седеше сама. Искаше просто да постои в компанията на един приятен мъж. Едно приятно човешко същество.

.......................................................................

Извади едно бутилка вино, подарена от приятели или колеги. Вече не помнеше. Наряза малко мезе.

Седнаха в хола, пред телевизора, на диван, подобен на онзи от първата и „несполучлива любовна авантюра”.

Говореха си за семейството му. Споменаха и нейният самотен статус.

- Такава хубава жена, а сама !!! Имаш нужда от мъж до себе си.

Това, което последва я свари неподготвена.

Той посегна и помилва един кичур измъкнал от прибраната ѝ коса. Наведе се към нея. Тя инстинктивно, се извърна. Усмихна се нервно и се изправи.

- Стана късно, мисля че е време да си вървите!

Неусетно беше минала на „Вие” отново. Гласът ѝ прозвуча хладно и сурово, не точно както го искаше. Шокирана и без дъх тя грабна чинията.

Той се изправи и я хвана за китката.

- Моля, Ви! Утре трябва да ставам рано за работа...

Защо му обясняваше това. Нали той беше от ръководството.

-Спокойно, мила! Защо така? Ще имаме основателна причина да закъснеем... при това хубава! И извинена.

Усмивката му беше мазна. Очите му блестяха по познатият и от миналото начин – похотливо, развратно, хищнически...

„Чудовища не съществуват!”

Тя се измъкна от хватката на ръката му, без да изсипе чинията. Втурна се към кухнята.

„Чудовища не съществуват!”

Врата след нея изскърца и щракна. Беше я последвал. Чудовището се беше завърнало.

Чуваше дъха му.

В следващият миг той я затисна на плота, както е с гръб към него.

- Хайде де! Все едно ти е за първи път!

Тя се ужаси. Всичко в нея изведнъж изстина... Насред бурята от шок, отвращение, страх и гняв... Всичко утихна. В следващият момент, сякаш виждаше всичко като на филм.

Чу как той раздра полата ѝ. Тя стоеше опряна на ръце върху плота. Сякаш в далечината чу гласа му...

-Знам, че ще ти хареса! ... Всички сте еднакви...

Чу го как разкопчава колана. После панталона си.

Ръката ѝ напипа нещо твърдо и блестящо върху плота... Едно бързо движение, като в онази нощ с Иво... Само, че тогава имаше бърз ритник от нейна страна, той падна и се удари, а тя някак си успя да избяга уплашена... А сега...

Кръв.

Бе прерязала артерията му. Бе го наръгала в гръкляна в пристъпа си на ужас.

Мъжът / Чудовището падна с изслути гащи, гледайки я опулено. Опитваше се да каже нещо. Гледаше я с ужас и учудване.

Тя стоеше насреща. Гледаше го студена. Останала без емоции.

Мракът я погълна.

...................................................................

3. През нощта

Сирени. Униформи. Стая. Стол. Въпроси.

Всичко се завихри във водовъртежа на събитията. Полицейският участък.

„Той имаше жена и деца!”

Арестът.

„Ей, я вижте тая кукувица! Заклала била някакъв!”. „Ненормалница!”.

Съдът.

„Намираме Ви виновна в непредумишлено убийство! Наказанието е ...”

Всичко беше като лош сън.

Осъзнаваше, че целият ѝ живот се бе превърнал в един лош сън. Сега времето – часове, дни, седмици, месеци се сливаха...

Сънища. Кой от кой по лош...

Баня. Бавно течаща струя. Глас на надзирател...

- По-бързо, ма! Ще източиш бойлера!

Сенки. Женски гласове.

-Ето, я убийцата! Убила любовника си, щото отказал да се разведе с жена си! Да я научим, курвата с курва...

„Мерзавка!”

Блъсване. Голото ѝ тяло удря мокрият под. Удари. Някой я скубе. Ритници. Смях. Водата под нея става алена...

... Столова. Жени наоколо. Краката ѝ сами я водят. Тя не чувства нищо. Сяда. Удар в гърба. Злобен женски глас...

- Ууу, любовницата! Кой ти разреши да ядеш тук, ма?

Храна. В косите й. Отново, като на сън. Ръката ѝ сама полита да удари, мъчителката ѝ. Тя сякаш гледа от страни. Не улучва. Странно, тогава с ножа, улучи. Или може би това беше друга жена. Смела жена бранеща себе си от чудовище... Не помнеше. Удари. Ритници. Скубане. Нещо много твърдо я удари по тила.

Потъна в мрака.

.......................................................................

Събуди се.

Беше нощ. Луната светеше насреща ѝ в пълният си лик. Тя беше свободна да гледа отвисоко. Но, в момента гледайки я зад решетката, Нора осъзна, че небесното светило изглежда така сякаш е в свой собствен затвор с решетки, в рамката на прозореца. Затвор, в който ѝ позволяваха да излиза нощем, зад решетките, в мрака и да гледа потъналият в тъмнина свят.

Болеше я. По цялото ѝ тяло пълзяха вълните на болката.

От сенките към нея се приближи, въплътявайки се в мрака, жена. Около 50-55 годишна, с добро лице.

- Спокойно! На сигурно място си. Щяха да те затворят в карцера, но аз и няколко от моите приятелки разказахме какво се е случило. Че, онази циганка, първа те нападна. Откакто си тук, не си продумала, момиче. Гледам те – все мълчиш, нищо не виждаш, сякаш си в друг свят. Пребиха те още първата нощ, мислех, че няма да доживееш зората, ала ме изненада. Здраво момиче си! Имаш силен дух. Името ми е Надя! От Надежда, де, ама тук ми викат Надя, леля Надя! Ти, виждам, не си от разговорливите. Но, ти научих името от надзирателите – Нора, нали?

Тя мълчеше и гледаше, тази жена, сякаш излязла от нищото, която ѝ говореше. Кимна леко при споменаването на името ѝ.

.......................................................................

Леля Надя я взе под своето крило.

Водеше я със себе си и другарките ѝ все нейни връстници. Опитваха се да я накарат да говори, но Нора мълчеше упорито.

Скоро кошмарите взеха да се връщат. Към двете стари чудовища се присъедини едно ново с червена дупка в гърлото, от която непрекъснато течеше кръв.

Все протягаха ръце към нея. А на решетката седеше едно бяло лице, което бавно посиняваше, а над него се виждаше въже.

Събуждаше се с писък, в ръцете на леля Надя, която я милваше по главата и я успокояваше.

.......................................................................

Кошмарите се засилваха.

Психологът на затвора не можеше да установи вербален контакт с нея.

Тя престана да яде.

Почна да гасне.

.......................................................................

Тръбите минаваха под тавана. Изглеждаха здрави.

Беше успяла да се измъкне от леля Надя и да убеди надзирателя, че отива да пере.

Взе чаршафа. Провери здравината му.

За Бога, та тя беше отслабнала, драстично, така че нямаше да и е трудно...

Взе едно столче, забравено от някого в пералното. Качи се. Преметна единият край на чаршафа през тръбите. Завърза го. От дете умееше да връзва хубави възли.

Бе успяла да научи как да направи хубав клуп. Добре, че в затворническата библиотека имаше неограничен интернет. Направи дупката за главата. Нейната огърлица. Лилянината беше от въже. Нейната ... е от здрав, чисто-нов памучен чаршаф.

Сълзи.

Сълзите дойдоха неканени. И сцените. Лятото. Братчето й. Майка й. Баща й. Нощ. Тишина. Иво молещ я да седне до нея. Явор. Дали щеше да се появи? Дали той ще дойде да я вземе? Да я прегърне.

Ритна стола.

Пращене.

Преди да я погълне мрака, видя сянка, която се приближава...

„Разбира се, че тя ще дойде за мен! Не заслужавам Явор!”

.......................................................................

Времето спря в онзи миг. Сянката издължаваща се по пода се спря върху нея. Неясна фигура седеше срещу нея. Бяла нощница. Чиста вълниста коса като завеса. Изпод завесата се показа лице.

Тя не искаше да поглежда към това лице.

Лицето бавно се вдигна нагоре.

Погледна го.

Бяло. Чисто. Нежно. И очите ... това, което не можеше да си спомни през всичките тези години, а отчаяно се опитваше. Как я гледаше „ангелът” ? Защото сега беше сигурна, че нещастната луда е ангел. С омраза?

Тъга. Отчаяние. Прошка.

Струяха от едни прекрасни невинни очи, както преди време от същите тези безжизнени такива.

Безкрайната скръб задави Нора. Тя не можеше да извика. Не ѝ достигаше въздух. Краката ѝ мятаха във въздуха безпомощно, търсейки опора. Безуспешно.

„Защо продължава толкова дълго!”

Погледна ангелът.

„Прости ми!”.

„Помогни ми!”.

Лицето срещу нея грееше в бяла студена светлина. Две бели ръце се протегнаха към Нора. Очите, които тя вярваше преди, че я обвиняваха и проклинаха я гледаха с топлина, тъга, отчаяние и някаква нежност. Потекоха сълзи от тях.

В следващият момент две ръце я хванаха и повдигнаха нагоре. Чуха се гласове. Нора помисли, че отлита.

„Благодаря ти!”.

Погледна лицето на привидението-ангел. Озарено от нежна усмивка и пълни с блестящи сълзи очи. Прошка. Лицето на едно невинно създание.

.......................................................................

Надежда!

Спаси я Надежда!

Надеждата приела формата на жена, убила съпруга си насилник, на име Надежда.

Надеждата за по-добро винаги я беше водила и не я изоставяше, дори тук, зад стените на затвора. Надеждата се възроди в нея и тя се вкопчи в прегръдката и със силата, с която 50 годишната жена беше спасила живота ѝ, давайки време на надзирателя да среже въжето.

Скъпата Надежда в лицето на леля Надя...

Нора научи, че Надя убила мъжа си пияница, който насилил малката им дъщеря... Когато научила, грабнала брадвата и като на филм, убила своето чудовище...

Нора научи много истории. Помагаше в библиотеката. Помагаше на другите затворнички. Всеки ден благодареше на новооткритата си и възродена надежда. На новата си приятелка и на привидението, което я освободи.

Нора разбра че е жертва, която е превъзмогнала всичко за да стане героиня.

След като излезе от затвора, тя се отдаде на работа свързана с борбата с насилие. Учи психология задочно и отвори свой консултативен кабинет, където с други учени мъже и жени, помагаше на други невинни жени и деца да се преборят с кошмарите си!

Животът ѝ поднесе нови изненади. Намери си нов спътник, колега – мъж борещ се с кошмарите, въпреки че беше изгубил своята любов. Накрая Надеждата и Живота им върнаха това изгубено чувство.

Прие децата му като свои, а те нея като нов лъч надежда...каквато и беше.

Животът и потече нормално. С всичките му обичайни сътресения, възходи и падения.

.......................................................................

4. Зазоряване

Нощта превалеше, когато гласът на малкото дете разкъса тъмнината. Възрастната, седемдесет годишна жена се сепна. Нещо я стисна за гърлото. Тя бързо скочи.

Прекоси коридора, невероятно бързо, забравила годините, носена на крилете на надеждата – надежда, че нищо не застрашава внучката ѝ.

- Ана ?!

Тя бързо светна лампите за да прогони мрака. Сенките се отдръпнаха. Малкото момиче, седеше свито и разплакано.

- Бабо!... Чудовището иска да ме изяде...

В първият момент и се прииска да я утеши, както едно друго момиче, се бе утешавало – „Чудовища не съществуват!”.

Но, уви това се оказа лъжа. Имаше чудовища и то не такива зъбати и страшни, а облечени в красива кожа на принц. Но Ана беше малка за такива истини. Вместо това, тя седна до нея, избърса сълзите ѝ, прегърна я и заговори тихо

- Когато баба, беше млада и се страхуваше от чудовища, та бягайки от тях, за малко не попадна в още по-голяма беда, откри, че си има едно духче-пазител. Когато теб те дострашее си спомни за това духче, защото то ще те пази от лошите чудовища в съня.

Малката изсмърка и се зави, вгледала се в баба си. Възрастната жена я зави до под брадичката.

- А сега спи!

Стана бавно. Угаси лампата и тръгна да затваря вратата. Тънкото гласче на Ана я спря на прага.

- Бабо, ще ми дадеш ли твоето духче да ме пази!

Жената се усмихна в мрака.

- Разбира се! Мен вече няма нужда да ме пази!

Малката се сви под завивката и започна леко да се унася.

Възрастната жена ѝ хвърли последен поглед. Преди да затвори вратата, погледа ѝ обиколи стаята. Нещо за миг се мярна на прозореца. Бяло. Искрящо. Жената се сепна. Погледна пак. Нищо!

.......................................................................

Прибра се тихо в стаята и се мушна в леглото при съпруга си.

Затвори очи и засънува.

Видя млада девойка с дълги коси. Девойката вдигна поглед към нея. Две очи гледаха в нея...

С поглед пълен с тъга,

прошка и

НАДЕЖДА...

К Р А Й

ГР. СОФИЯ

09 Февруари 2016 г.

Copyright ©2016 „Utopia“ Michelle Koleva