Ще започна отдалеч...
Колкото и да си говорим за равенство между половете, за семейни ценности и патриотизъм, накрая идва момент в който те осенява прозрение, че това са само думи и тези думи, често се използват за да служат на нечии манипулативни тактики.
Аз обичам Историята на народа си! Да, тези дни ми е трудно да обичам самият си народ и сърцето ми се къса, гледайки как наследниците на хора, които са живели в години, векове на подтисничество, днес се превръщат в подобие на омразните им душмани, описвани в разкази, стихове и предания.
По принцип учителите ми по История, никога не са ми вменявали омраза към турците (нашите втори поробители и окупатори). За това спомагаше майка ми. Или поне се опитваше. Един ученик в 4-5 клас, много лесно се влияе от такива събития свързани с насилие, пък били те и в миналото. И въпреки всичко, никога не сме се отнасяли с зле с съучениците си от турски произход (не мога да кажа същото за тях, спрямо мен).
Растейки изолирана - къде доброволно, къде насила започваш да откриваш неща, да се вглеждаш във факти и да ги виждаш с други очи.
В ранните си университетски години интереса ми към 1876 г. и събитията през нея, се засили. Попаднах на уникален сборник от спомени, който предоставяше невероятни сведения от места, за които Захари Стоянов и неговите "Записки", бегло споменават.
И все пак едно име, името на една жена, винаги бива споменато между другото в учебниците. Изобщо ролята на жените, живели в тези времена винаги се свежда до това, че са умирали или са били поругавани от скотове. Няма значение, че са турци. Това не е извинение или оправдание, че са мъже и че си оставят скотските инстинкти да вилнеят - насилниците са си насилници.
Съпротивата на жените е упомената в единични спомени, като Джануариъс Макгахан дава много по-детайлни описания на положението им:
По време на потъпкването на въстанието, стотици млади батачанки са държани в плен извън града с дни - да гледат как родният им град загива, да почувстват върху невинните си тела беса на мъжката похот. Накрая са избити зверски. Конят на Макгахан гази в косите на тези невинни създания, останали по черепите, на недоизгнилите им трупове.
В Панагюрище, убийствата и издевателствата не са по-малко шокиращи и брутални, а също така и публични.
В Копривцица, жените занасят писмо на Сенклер, в което потвърждават, че им е било посегнато.
Да, в цялата епопея от 1876 г., жените и децата са жертва, която е била необходима, обичайна за военни действия. През следващите столетия, жертви на подобни низости и издевателства ще стават милиони невинни хора по света в различни военни конфликти.
Но на мен не ми стигна да чета със свито сърце, как са загивали, жени и деца. И започнах да издирвам още литература, специално за Райна Попгеоргиева.
Ако запитате детето си, коя е Райна Попгюргиева, сигурно ще ви отговори, че тя е ушила знамето на панагюрските въстанници и че турците са я заловили и пратили в затвора.
Но ролята на младата учителка, иронично наричана от турските власти "Българска княгиня" (в последствие превърнало се в прякор изпълнен с гордост и символизъм), след доноса че съгражданите ѝ са я нарекли така по време на освещаване на знамето, има много по-значима роля.
Райна Попгеиоргиева е родена на 18 януари 1856 г..
Тя е образована. Една от малкото образовани жени, в родният си град. Председателка на женското дружество, ако не се лъжа. Главна учителка в женското училище. И тези постижения са част от живота ѝ преди драмата през април 1876 г.
С две думи: ако не най-личната, то поне една от най-личните.
Девойката ушила знамето. Понесла го из улиците на родният си град (което разбира се предизвикало и частично недоволство от страна на някои сексисти). Платила цената.
Първо прочетох една малка книжка, доста художествена - "Знаменоската" от Георги Хрусанов. Наистина емоционално четиво изпълнено с моменти, които в единят от вариантите на автобиографията ѝ липсват. Самата "Автобиография на която попаднах, беше много малка и разочароваща.
Имаше сцени, които биха вдъхновили всяко дете, юноша и възрастен, независимо от пола и възрастта. Как тича към окопите и стреля по настъпващите аскер и башибозуци, как с майка ѝ се промъкват по улиците изпълнени с насилие, как после бива открита от турците и заведена в затвора в Пловдив.
Уви, книгата на Хрусанов е повече с художествена стойност, отколкото с историческа тежест.
При превземането на града, родната къща на Райна се оказва като укрепен бастион за сражаващите се въстаници, както и убежище за стотина жени и деца. Домът на поп Георги е имал тайници и изходи, през които сражаващите се мъже са могли да се изтеглят когато положението става невъзможно, а жена му и дъщеря му да се скрият, докато мине най-лошото.
Но най-лошото, тепърва предстояло. Яна Язова описва сцената с излизането на Райна и майка ѝ от тайника, по един невероятен начин. Просто трябва да прочетете "Бенковски" - романът на тази прекрасна, недооценена авторка.
Двете жени излизат със свити сърца. Писъците звучали през целият ден са утихнали. Всичко е потрошено, преровено, ограбено и опустошено, в някога образцовия, възрожденски дом на младата учителка. Можеш да почувстваш ударите на сърцата на двете жени, оцелели от погрома (за сега).
На двора, скупчени около неясните контури на човешко тяло седят изстрадалите панагюрки. Това, което те са преживели през часовете до падането на нощтта, ги е белязало безвъзвратно.
Бащата на Райна е убит, при опита си да подкупи алчните мъже, нахлули в двора му.
Скоро идват за нея.
Мъчения, гаври и съсипващо пребивавне в затвора в Пловдив. Райна преживява тези моменти, за разлика от много други убити или загинали, в тези мрачни дни. Идва амнистията и младата Княгиня заминава за Русия, където завършва акушерство (първата дипломирана акушерка в България) и добавя още едно постижение, в бурното си житейско битие.
Завръща се в родината си. До последно не забравя страднията и бедите на народа си, и работи за да поправи злото.
Умира на 61 години.
Разбира се тези неща, не се учат или се споменават на бързо в учебниците. Днес когато преиздават редица книги от велики автори, никой не се сеща да преиздаде пълната ѝ автобиография. Самата ѝ история, може да бъда прочетена в много и различни варианти.
Лошото е, че не само спомените на Райна Попгеоргиева, които не са просто свидетелство за онези дни - революционният кипеж, битките, кланетата и оцеляването, а и спомените на други жени, дръзнали да ги споделят, остават неразказани.
Виждаме Бенковски с неговата чета. Виждаме Волов. Четем за мъжете водили сражения, които от борба за свобода, бързо са се превърнали в борба за оцеляване. Но разказите за смелите жени липсват! Разказите на Мина Барендекова, разказът за Мария Джуджева. Промъкват се истории, за романтична афера между Попгеоргиева и Бенковски, но реалните факти остават пренебрегнати.
Като заключение...
Написах този дълъг пост, защото исках да споделя, че Райна Княгиня е моята любима историческа фигура. Би било хубаво, да видим "Автобиографията" ѝ издадена отново, редом до тефтерчето на Левски и стиховете на Ботев. Ролята на жените и децата, изобщо на всички ставащи жертва на масови кръвопролития и насилия, не се свежда само до броенето на труповете. Има и истории, които трябва да се преразкажат.
