Посвещавам това есе на Е. и К.!
Ние си принадлежим... с единият тук и сега (Е.),
а с другият, в други времена и реалности (К.)!
К., желая те!
(от Сукубата)
Е., ОБИЧАМ ТЕ!
(от Шели)
Никога не знаеш до
къде ще те отведе творческият процес и до колко ще се слееш, с някой от героите
си.
Когато написах „Сукуба”,
аз си представях образа на съседа – К. (не се казва Калоян, но пак започва с „К”).
Е, той не пуши, косата му изглежда леко прошарена и честно да ви кажа, докато
пишех повестта, нямах ясна представа как изглежда. И до днес не мога да кажа,
че има момент, в който съм го виждала, ясно, застанал пред мен.
Никоя от повестите
ми до момента, не е имала такъв ефект върху мен.
Първо, често виждайки
заглавието в авторската си страница се питам „Защо я написах?”, „От къде дойде
всичкото това насилие удавено в секс? (или май е секс, удавен в насилие)” и може би най-страшното „Наистина ли
искам К. да се промъкне вкъщи и да ме блъсне върху леглото, да утоли страстта
си и да си иде? На това ли се надявам оставяйки вратата на гаража незаключена,
когато съм сама?”. Е, ние имаме две кучета, които няма да го оставят да мине,
тихо и незабелязано, но тук пропускам една подробност – човека си няма и на
идея, коя съм всъщност и двата ни „разговора”, бяха нещо случващо се веднъж на
милион години… Второ: Отговарям си, че просто съм имала нужда, а той е бил наблизо и някак си ме е вдъхновил, с привидната си надменност и арогантност.
Та, след
написването и публикуването на все още „суровата” повест, аз започнах да
изпитвам желание да го видя. Да видя чертите му. Ясно. Отблизо. Да науча
каквото мога за него.
***
Намерих Фейсбук
акаунта му и му предложих приятелство, придружено с едно "разкриващо ме" съобщение.
Доста драматично, с цел да го провокирам. Разбира се преди това, питах годеника
си дали това е съседа, за да не стане някой гаф.
Намерих статия за
него в електронен вестник. Запазих си я. Не, не си я отварям всяка вечер преди
лягане. На най-голямата снимка, той се беше разположил, с бяла тениска, сини
дънки, и каубойска шапка, върху някакво мощно возило. Това беше първият ми
досег с неговият външен вид, отблизо. Снимката, не беше от най-добрите. По-долу имаше
друга, но и тя не ме впечатли. Имаше
снимана и едната от колите му. Това, което ме впечатли, бе статията. Та, аз не
виждам този човек, в редките мигове, когато го зърна по двора. Все е сериозен,
намръщен, някак имаш чувството, че смята всички за някакви досадни изверги,
които му пречат да живее. А статията рисуваше портрета на мъж, с доста
пътешественически дух, обичащ природата, изкуството, усмихващ се. Близки и на мен неща. Искаше ми се
да опозная този мъж! Този "не-Калоян", който не разкъсва дрехите и тялото ти,
рано сутрин, в просъницата ти. Пишеше за заведението му, за пребиваването му в
САЩ и ЮАР. Останах с леко носталгично чувство, чувство на тъга. Искаше ми се да
чуя от него тези неща…
Но няма как!
Статията засили
интереса ми, а една снимка на която попаднах, просто се оказа, последният пирон
в „ковчега на спокойствието”. Близък план. Оформени мустаци и брада в нещо като
катинарче. Красиво, гладко, чисто, високо чело. Носът му - е не е типа нос, който ме
влудява, но е прав и … чаровен, по
уникален начин. Устните му, не прекалено
тънки, бяха извити в лека, но не иронична усмивка. Най-„лошото”, това което те
приковава, залепва те за стената, са очите му. Очи, каквито съм виждала и преди
и ми се е струвало, че ме стопяват и
извайват наново, гледайки ме от снимката, срещу мен. Такива големи и топли очи, по един
странен начин, съм срещала рядко, дори само веднъж. Аз обожавам лешниковите очи на мъжа до мен,
но тези, на К. са един особен тип от който или ще избягаш или ще се удавиш, в
шоколадова магия и ще останеш в плен.
Като пълна идиотка
си запазих снимката. Е, поне вече не я гледам, чудейки се какво има в него и какво се случва с мен, всеки ден, както в началото. Сега я използвам за да рисувам образа му на герой в една друга Вселена - тази на творческият ми свят.
Започна период на
дългото чакане, да ме приеме във Фейсбук, въпреки, че идея си нямах, какво ще
правя ако ме добави в листата си с приятели и същевременно знаех, че няма да стане. Видях, че не е прочел съобщенията.
Чаках, цял декември и през януари, тази година му написах последно съобщение,
триейки първата вълна от излияния. Благодарих му, че се отнасят добре с
приятелят ми. Казах му, че няма да забравя обидите, получени от техни гости или
роднини - помня ги, защото не се случваше за първи път. Пожелах му да има повече време за отдих и други
позитивни неща. Казах му, че се примирявам с това, че никога няма да си кажем „Добро
утро”, защото той и семейството му явно, са „по-големи и значими” от нас, та да
ни заговарят. Не с тези думи, но подбни. Аз, от своя страна, не се чувствам комфортно да поздравявам хора с които никой
не ни е запознал официално. Накрая му казах „Сбогом”.
***
Истината е, че и
преди „Сукуба” се заглеждах в него, през прозореца. Не по начина, по който сега
го гледах. Искаше ми се да му видя чертите. Реално не познавам никого от
семейството му – нито половинката му, нито децата му, като ясна визия.
Но сега просто
търся него. Дори не може да се каже, че е от чиста похот. Има любопитство, има
някаква странна нежност. В мига щом го видя се скривам, потъвам навътре в къщата и всичко в мен е утихнало! Може би, защото една част от мен осъзнава, че това е просто фаза на привличане и ще отмине, като много други, преди нея.
Само една дума от него и ще се почувствам добре.
Ще се
почувствам спокойна.
И ето една сутрин,
забелязвам движение около оградата, гласейки се да отварям портата, за
да потегляме към работните ни места. „Добро утро”!. „Добро утро” отговарям, на мъжа отсреща.
Качихме се в колата с милото и го попитах „Това сина на съседите ли беше?”.
Отговорът му, докосна нещо в мен: „Не, това беше К.!”. Изломотих нещо, от сорта, че не
мога да ги различавам, освен по гласа може би. К. има младежки, свеж
глас. Леко се усмихнах. Сутринта ми бе озарена от мил жест на вежливост от човек, който ми е интересен.
Не знам. Не съм се
почувствала на седмото небе, просто ми стана приятно, че след почти 3-4 години, взаимно, въртене на главата в другата посока, той ме поздравява. Казах си „Това ще ти е
първото и единственото, така, че си го запази този спомен!”.
Но…
***
(Неизпратено)
Скъпи, К.
Казах „Сбогом!". Не
знам защо изобщо те занимавам. Аз обичам годеника си. Той е единственият, който
има очи за да ме види отвъд физическите ми несъвършенства. Той единствен може
да устои на бурята от емоции, когато всички останали бягат. Той единствен ще е
до мен, въпреки всичко и аз го осъзнавам и го обичам още повече и работя, за това да се рабираме и да му бъде опора, за
това да му доставям удоволствие и да изпитвам удоволствие с него, във всичко.
Защо, ти, мъж,
когото съм виждала само на снимка, с онези омагьосващи очи, придаващи ти чар...Ти, който ми каза само едно „добро утро”, а през останалото време се държиш все
едно, че ме няма, че съм някакво нищожество, недостойно за вниманието на
възвишени хора, като вас... Ти, който демонстративно извърна глава, когато просто
ти помахах за "здравей", една сутрин. Мъжът с проблемите и затрупан от работа,
който на моменти ми изглежда адски тъжен... Защо твоят образ, без твое знание, се промъква и разтърсва света, както други не го правят???? Защо твоят образ дори, неясен, на моменти ме кара да крещя, от неистово удоволствие, а ти дори не подозираш, на няколко крачки от мен?
Отговорите, явно ще си ги търся сама и в мен!
Едва ли помниш,
онзи ден, когато семейството на милото, бяха дошли на барбекю. Видях те седнал
самотен в задният двор. Мисля, че и ти ме видя. Една частица от мен й се прииска
да те заговори и дори да те покани при нас, но друга усети, че в момента искаш
да си сам и да наблюдаваш какво се случва около теб. Да се наслаждаваш на самотата, както и аз правя понякога. Почувствах те някак близък. Илюзии!!! И все пак ми стана тъжно,
че си сам, тогава.
Там е разликата –
на теб, перфектният, никога не би ти станало тъжно за такава като мен.
Повредена физически! Ти ще се държиш до полата на възлюбената си, и ще я слушаш
как мърмори, че й развалям гледката, ще й пригласяш, колко дразнещ е гласа ми. Ще си правите партита, с приятелите, които имат наглостта да
се гаврят с мен и половинката ми, защото са „уж-нормални”. А аз съм грозотията,
която някога е гаснела по такива като теб.
Коя нормална жена,
ще гасне за някой, който не я признава за човешкото същество, не уважава личността и
идентичността, която е на сто и един процента?
Никоя…
Не искам да казвам
сбогом! Някаква налудна част от мен, моята сукуба, иска да те опознае по всеки
начин по който й позволиш, по неясни за мен причини, та за това ми е
необходимо, да пускам гласа на здравият разум, който да ми внушава, да стоя далеч
от теб… Понякога пускам фантазията си да се вихри и да превърта лошите моменти,
в които се разминаваме, игнорирайки се взаимно…да ги превърта изкривени, през напуканият обектив на горестта.
Понякога те обиждам…
„Страхливец!”, „Лицемер!”, „Надменен гадняр!”, само за да заглуша сукубата, с
нейните нереални копнежи.
Но, не мога да те
мразя! Нещо в мен не го позволява. Това, че за мен не си усмихнатият, сърдечен
мъж от статията, не означава че не си такъв за други. Не, мога да те мразя за
това, че не виждаш и че нямаш нужда от такива като мен, дори като приятели.
Ако по някаква ирония на съдбата нещо се случи между нас, нещо подобно на това в "Сукуба" без кървищата и насилието, нещо дълбоко в мен ми казва, че то ще е като разрушаване на светове, в огъня на страстта и създаването на нови. Нова реалност. С граници. Ясно определени и конкретни.
Но такава вероятност няма, за добор или лошо!
Бъди щастлив, желая
ти го искрено!
***
Снегът залепваше и
замръзваше в косата ми. Аз ринех преспите, облечена само по елече и без шапка. Надявах се, че ще се стопля от физическите усилия, които полагах. „Фантомът
на операта”, ехтеше през слушалките, направо в главата ми и ме разтърсваше емоционално,
както винаги, задавайки ми танцувално темпо с което да изривам и мятам снежните
купчини, настрана с лекота, за да разчистя пътека в пъртината.
Обърнах се и го
видях. Усмихнат. Махаше ми с ръка. Беше с огромно синьо яке и шапка, нахлупена
на главата. Но беше усмихнат. За пръв път го виждах така. Топъл и сърдечен. Помахах му в отговор или поне си мисля че помахах, защото тялото ми бе сковано от студ и трудно се подчиняваше на мозъка. Побързах
да сваля слушалките.
-Зимата ни
изненада, а?! –младежкият му глас, заля сетивата ми. Явно беше в добро
настроение.
Отговорих нещо като
„Да, ужас!”.
-Но иначе е много
красиво!
Започна да изрива
снега от верандата им. Аз само се засмях нервно. Какво да правя? Обикновено
разговорите между него и моето Слънце са около две изречения. „Кажи му: Да,
много е красиво, но да му се наслаждаваш от топло и сигурно място!”, идиотке!”.
Замълчах.
Той се прибра.
Стори ми се, че измърмори „Е, га ти разговора” или „Благодаря за разговора”. Но
съм сигурна, че ми се е счуло.
След малко излезе
отново. Аз бях със слушалки и не го усетих, в началото. Започна да разрива джипа си. Отвори
вратата. Опита да запали. Не успя веднага. „Дано запали!” си казах тихо аз. Той
изкара огромното возило и се върна. Аз се заглеждах в него на интервали, за да не изглежда странно. Устата
му се изкриви в някаква леко недоволна гримаса, но не ме погледна повече. Замина
на някъде. „Успешна вечер” му пожелах аз, мислено, предполагайки, че отива в
заведението…
Аз останах да рина
снега самотна и чудеща се, защо това се случва.
***
Аз съм странно
същество.
От първите мигове,
в които започнах да копнея за ласки и страст, осъзнах, че често харесвам повече
от един мъж. Че, мога да намеря място за двама в сърцето си. Разбира се единият
ще е винаги на първо място. Другият ще е по-скоро, когато имаме нужда един от
друг, без ангажименти,... по-скоро „приятели с бонуси”.
Реално аз съм
моногамна. Трудно бих се решила, да се втурна, към тайна връзка и да рискувам
всичко. По-скоро това ще е някакво любопитство, интерес, някакво желание да опознаеш
някого, да избягаш за малко и после пак в руслото на любимото, обичайно и незаменимо
ежедневие. Отново при човека, на когото истински държиш. И все пак това си е
обичайна фантазия.
Предполагам, че
всяка нормална жена, необременена от фалшиви предразсъдъци и комплекси, си има
своята вътрешна сукуба, която от време на време я кара да се загледа в някой, с
две топли, огромни кафяви очи и да си представя в полудрямка, как му се отдава по
всеки възможен начин. Ей, така – без сериозно обвързване, без обещания, без
излишни драми. Ясно. Откровено. За няколко мига. А в реалността, стоиш надалеч
от него и ако те заговори, просто изпитваш някакво спокойствие, че нищо не се е
случило и няма вероятност да се случи.
Аз не вярвам, че
ако общуваш с някой който те желае, това непременно ще доведе до „изневяра”.
Поне не от моя страна и не по моя инициатива. Аз имам доста задръжки, колкото и
да не личи от тези редове. Ако съм близо до човек когото харесвам, в повече,
просто очите ми ще блестят, с обожание, а цялото ми поведение ще е нежно и приятелско до раздразнено и кисело, през неутрално и дръпнато.
Просто би ми стигнало да съм до него, без да искам повече от това да го слушам,
разбирам или да му съчувствам.
***
В момента, ми е все
едно, дали ще го видя и той ще ми каже „Добър вечер”, например или ще се престори, че ме няма.
И все пак...
Когато се изкъпя,
заставам до прозореца на спалнята и започвам да се оглеждам, като една част от
мен се надява той да ме види, без да ми пука за останалите. Не, че това ще
промени нещо. И все пак се отдръпвам от време на време, за да не е очевАдно.
А понякога, поглеждам в двора, за да видя дали джипът му е там. Ако не е му пожелавам да се прибере, безаварийно и вечерта му да е спокойна, с по-малко грижи.
Когато остане сам вкъщи, се чудя, дали си почива и защо не излиза да се радва на слънцето. Толкова много ли съм му противна, та чак го е страх да се покаже? Не знае ли, че аз няма да го погледна повече от веднъж и то набързо, защото така съм решила.
Реално ефектът,
проклятието на „Сукуба”, бавно ще отшуми и ще остане, да тлее някъде много
дълбоко. А следващият път, когато ми каже „Добро утро”, ако има следващ път,
няма да изпитам нищо повече от позитивно чувство, не по-силно от благодарност,
за вежливостта.
Без драми!
ОБИЧАМ ТЕ, Е.!
💗💗💗
