ПЛАНИНАТА НА БОГИНЯТА

П Л А Н И Н А Т А

НА БОГИНЯТА

От Лили Хелсингър и Шел

1. ИЗКАЧВАНЕ ПО ПЪТЕКАТА НА СПОМЕНИТЕ

1.

Пътят нагоре беше стръмен. Въздухът рядък. Дишането по-трудно. Сивите скали, тук там покрити с преспи, сняг се извисяваха на бездънни урви. Орли – единствените обитатели на тази пустош, редом с слабите, немощни храсти, прелитаха, в търсене на плячка. Те биха били безспорните крале, на планините, в тази област на Ертанис, ако точно тук не живееше много по-могъщо създание…

Или се вярваше, че живее.

Риу, нямаше намерение да се откаже от тежкото изкачване. Щеше да провери, дали митовете и легендите са верни. Хората в последното село, точно преди върхът, се изсмяха, когато чуха кого или какво е тръгнал да търси.

Един мит!

Но, това беше последната надежда на войнът Риу; на бащата и съпругът Риу.  Този мит. Тази почти безплътна легенда, бе единственото, което можеше да върне времето назад. Да му върне изгубеното.

2.

Нощта в планината е ледено студена. Ветровете сякаш започват да духат още по-безмилостно. Ледените зъби на студа се впиват в плътта ти и горко ти ако тялото и волята ти са слаби.

Това ще означава неминуема смърт.

Риу, се бе подготвил добре. Топлите равнини, отдавна бяха останали далеч. Тръгвайки насам, той се бе екипирал с няколко ката дебели вълнени и кожени дрехи. Уви главата си с два, плътно изплетени шала.

Пламъкът на огънят, който бе разпалил, немощно се бореше с вихрещото се въздушно течение.

Очите му се затвориха…

3.

Слънцето грееше над селището.

Днес започваше Великият лов. Мъжете, се приготвяха да напуснат домовете си, семействата си, за една седмица. За най-младите в ловните дружини, това беше тяхната седмица на възмъжаване. Тръгваха, едва пристъпили отвъд юношеството, а щяха да се завърнат, като зрели мъже.

Риу прегърна Елеринг. Погали новороденият им син. Никак не му се искаше да тръгва. Но, трябваше да участва, като морална подкрепа, за най-младият си брат – Лоркан. Трябваше да изостави, уютният си дом, топлата постеля и нежните прегръдки на Елеринг.

Спомни си как се влюби в нея!

4.

Беше точно след завръщането от първият му Лов. Всички ги посрещнаха с радостни възгласи, ръкопляскане. Вечерта щеше да се състои традиционният пир. На Риу се падаше, челното място, защото бе повалил огромен мъжки глиган, който едва не уби старейшината Ротано.

Нощта на пирът беше топла. Равнините, запазваха уютната си топлина, до късно през зимата и дори тогава, много рядко падаше сняг. Тази вечер сякаш ознаменуваше, тържеството на хората, на мъжеството, на съзряването им и бе безкрайно топла и предразполагаща, към ядене, пиене, песни, танци и … любов!

Тя се появи, редом с другите девици от селището. Танцуваха и пееха, в чест на успешният лов, в чест на момчетата, завърнали се, като мъже. В чест на спасителят на старшината. В чест на Риу.

Тя танцуваше и пееше в центъра на кръга от нежни снаги, покрити от бели ризи. Пламъците, очертаваха младите тела и все пак, не разкриваха твърде много. Пламъкът танцуваше по златните й коси, в които бяха вплетени горски цветя. Обикновено сините й очи, сега леко тъмнееха и тя изглеждаше като, самодива излязла с посестримите си, да отдаде почит на силните мъже от селището. Движенията и бяха изящни, плавни, дори съблазнителни. Стегнатата й плът се очертаваше, под бялата нежна материя.

Риу усети как пламъкът от огньовете се пренася в сърцето му и сякаш се движи нагоре, надолу по тялото му. Съзнанието му бе заето само с една мисъл.

Да я притежава. Да бъде с нея цял живот.

5.

В късна доба, той се отдели от пируващите и тръгна с надеждата да я открие. Не знаеше точно коя е, но сякаш усещаше къде ще я открие.

Извън, дървената палисада, опасваща селището, имаше широк прашен път. Повървявайки около миля по него, пътникът, трябваше да свие по една почти незабележима пътека, която го отвеждаше в началото на гъста гора. Пътеката навлизаше смело навътре в дебрите и излизаше на поляна с красив мощен дъб. Някога предците, на племето на Риу са тачели този дъб, а сега човек просто можеше да се усамоти на това тихо и спокойно място.

Видя я. Стройна, с водопад от златни вълни, с аромата на горски цветя, примесен в тях. Беше нереална. Сякаш всичко около нея и самата тя, бяха излезли от някой мит. Мит, който оживяваше пред него. Светулки прелитаха в топлият въздух и добавяха допълнителна омая, към вълшебната картина.

Той не посмя да се доближи до нея. Седеше и я наблюдаваше. А тя бе застанал с лице към свещеният дъб, притворила очи. Изглеждаше така, сякаш дървото й разказваше нещо. Някаква история. А може би истории от зората на времето. Истории за миналото, настоящето и бъдещето.

-До кога ще седиш там и ще съзерцаваш гърба ми, Риу?

Тя се обърна. Лицето и блестеше. Всъщност цялата блестеше, с някаква вътрешна, излъчваща безмерна доброта, светлина. Усмивката огряваше лицето й, а то на сой ред сякаш разпръскваше сияние в нощният здрач.

Беше, болезнено красив.

Болезнено, защото сърцето му се сви, от някакво странно усещане, болка… Как може, той дивакът мъж, да се доближи до това неземно създание? Как може да си помисли да я омърси с мръсните си, груби ръце? Как се осмелява да я поиска за себе си, когато тя принадлежи на Вселената, земята … на боговете!!!

Тя извърна лице от него и бавно се заизкачва, по малката могила на която растеше дъбът. Плавно приглади, полите на ризата и седна върху тревата, поизсъхнала от горещият летен въздух. Потупа нежно до себе си, канейки го да се приближи.

-Аз… такова… не исках… няма да…

Езикът му се заплете на възел. Думите едва излизаха от устата, засядаха на гърлото му. Тя се засмя. Смехът й прозвуча като ромоленето на ручей или… не, не можеше да сравни този прекрасен, милващ ушите му звук с нищо! Сърцето му трепна, прескочи удар. Главата му се замая.

-Аз пък мисля, че точно мен търсеше и ето – откри ме, така че ела, седни до мен. Нека поседим и да се насладим на магията на това място.

Краката му сякаш бяха от олово и той не разбра как се озова до нея, след като те едва се отлепяха от земята. Седна. Не смееше да я погледне. Тя също гледаше напред. Сякаш лека руменина бе избила по нежната кожа на бузите й.

-Наблюдавам те от отдавна, Риу! Смятам, че в теб има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед и не смятам, че не си достоен да намериш място в сърцето ми. Може да ти се стори като чиста лудост, но докато идваше насам, дъбът ми нашепна „Твоята съдба идва! Посрещни го!”… Не знам, дали вярваш в такива неща, но аз смятам, че на света има магия, че тя е вплетена в основите на съзиданието и на места, като това, магията се е събрала за да общува с хората. С тези, чиито сърца не са затворени.

Той я слушаше и всяка нейна дума стигаше до душата му. Разбираше я ясно, сякаш магията му даваше силите да проумее, колко невероятна и важна е тази жена за него.

Седяха един до друг. Светлинките на светулките блещукаха феерично. Слънцето ги завари сгушени на магическата могила, под сянката на дъба.

6.

Писъкът на орлите го събуди.

Върхът на планината, потъваше в гъсти облаци, високо, високо над него. Пепелта на огънят, лежеше сива и студена, в кръга от камъни. Лек скреж бе покрил небръснатото му лице. Той опита да го почисти с обвити си с парцали и кожени ленти ръце.

Трябваше да продължи нагоре. Към целта си.

Беше странно защото между скалите сякаш имаше пътека. Древна, изрязана или лъкатушеща, незабележима. Почти. Той я следваше смело.

Ароматът на горски цветя, долетя донесен от ветровете.

7.

Срещаха се привечер, на магическото си местенце. Говореха с часове. Понякога той поставяше, главата си в скута й и тя го милваше, слушайки го да разказва за деня си или как размишлява.

Любовта му към нея растеше, все повече и повече.

Нейната към него също.

И двамата бяха щастливи. И щастието им щеше да бъде пълно ако не беше баща й. Племенният старейшина. Същият когото Риу беше спасил.

Една вечер, двама войни извлякоха Риу от домът му и го замъкнаха в голямата, просторна къща, на Ротано. Главта на селището седеше с гръб към вратата, гледащ в огнището, когато доведоха младежът и грубо го блъснаха на дъсченият под.

-Оставете ни сами!-нареди той с властен, сух глас.

Войните излязоха.

Ротано обърна лице към госта си. Изглеждаше състарен.

-Знаеш, че ти дължа живота си нали, Риу? – Старейшината се обърна към малка плетена маса на която имаше кана и две позлатени чаши. Приближи се и ги напълни. Взе ги в ръце и се приближи към свелият главата си, млад мъж. Протегна едната към лицето му. Ароматът на медовина, лъхна в лицето на Риу. – Заповядай! Пий с мен!

Ротано му направи жест да се изправи и да го последва. Придвижиха се до два дървени, резбовани, стола, прилични на тронове. Ротано се разположи в единият, Риу неуверено седна срещу него.

-Ти заслужаваш награда, за това, че ме спаси по време на Лова. Аз мислих, мислих и реших, че понеже в теб има нещо, нещо различно… не си като останалите младежи… Сякаш си, любимец на боговете!... Та, мислех и реших да те попитам, какво желаеш да получиш, като награда?

Риу мълчеше свел поглед. Усети, как руменината, от нахлулата в главата му кръв, го кара да се изчерви. Кръвта бушуваше. В ушите му се носеше тътен.

-Млад си да бъдеш мой съветник. Моя дясна ръка! Млад си да водиш войните. Може би, отряда на най-младите?!... –той отпи от чашата и се замисли. Пламъкът от зиданото с камъни огнище, танцуваше в очите на старейшината. – За сега, ще трябва поискаш, нещо което за сега да задоволи, моята нужда да ти се отблагодаря.

Очите на старейшината срещнаха погледа на Риу, който внезапно вдигна глава. В погледа му се четеше, предизвикателство… Сякаш имаше някаква насмешка!

-Не смея, да поискам… Всъщност, това което искам… Не, знам дали бихте ми го дал, Старейшино! Но, то е единственото, което желая! Не искам власт и пари, нищо материално, което бихте ми предложил. Искам само едно?

Риу не можа да повярва, на собствените си уши! Откъде се появи тази дързост. Очакваше Старейшината да извика стражата и да нареди да го оковат, а на другият ден да го екзекутират… Вече виждаше семейството си, плачещо отпред, а цялото селище събрало се да гледа как младият войн, ще бъде обезглавен, защото е пожелал дъщерята на вожда им.

Ротано го гледаше, с непроницаемо лице.

-Знам какво мислиш! Че ще наредя да те убият, защото се срещаш с дъщеря ми! Знаеш ли? Изкушавам се, но Елеринг никога няма да ми прости. Тя е наполовина вещерка. Майка й беше, такава – виждаше неща, говореше си с дърветата и зверовете. Лекуваше! Умря при раждането на дъщеря ни! Каза, че детето е с много силен пламък и огромна душа, която изсмуква жизнените й сили… Може би, ако се омъжи силата й ще намалее, както тази на майка й, но за това… - той млъкна. – Не бих искал да ядосам вещерка, за това сега ще се разминеш само с предупреждение… Не искам да те виждам около Елеринг, разбра ли?

Риу, почувства как гнева го залива. Завладява го. Сякаш виждаше себе си отстрани. Изправи се и надвисна над Ротано.

-Аз я обичам истински и тя изпитва същото и никой няма да ни раздели. Тя самата, каза, че аз съм нейната Съдба…

Лицето на Ротано пребледня… Мерна се сянка на ужас, която премина бързо и той си възвърна хладнокръвието.

-Да, ти си нейната Съдба и гибел… Ако я обичаш – остави я! Стража!!!

Двамата войни, които го довлякоха до тук, се появиха, сякаш от нищото.

-Изпратете госта! – гласът на Старейшината бе студен и безизразен. Заповедта му – солидна, като желязна стена…

Стражите го повлякоха.

-Стой далеч от нея!

8.

Вятърът и слънцето сякаш се бореха, коя да е властващата стихия, тук горе, по голите склонове на върха.

И тъй като никой не надделяваше, превръщаха пътешествието на нашият герой в ад!  

На Риу ту му блестеше и му ставаше, горещо, ту студеният планински дъх, го караше да се скрие в катовете дрехи.

Трябваше да стигне догоре.

Там го чакаше, една легенда, един мит от плът и кръв, беше сигурен в това. Същност, която можеше да поправи всичко!

Да му върне всичко!

Изведнъж той се подхлъзна. Десният му крак полетя назад. Риу се затъркаля, по склона и всичко се въртеше бясно пред очите му. Докато главата му не срещна нещо адски твърдо и въпреки, че вече не се търкаляше безконтролно по склона, светът около него потъмня и изчезна.

9.

Една ръка запуши устните му. Друга го хвана за ръката. В първият момент реши, че са дошли хора на Ротано, за да го убият, че Старейшината, му няма доверие и е размислил и решил да си пробва късмета със силите на дъщеря си, вместо да види задомена, за обикновен селяк.

Усети, че и двете ръце, са някак нежни и не принадлежаха на някой от грубоватите войни на Ротано.

-Тихо! Аз съм!

-Елеринг?!

-Тръгвай с мен! Няма време! Ела, време е да преминем през тази пречка и да приемем съдбата си…

Тя го поведе. Около тях, започна да се скупчва мъгла. От нищото. В далечината сякаш прозвуча цвиленето на коне и тропотът на копита. Преследваха ги.

-При дъба ще ни открият! Трябва да идем другаде… -каза Риу задъхано, стискайки ръката й.

-Не отиваме при дъба! – Тя се извърна, бягайки. Сините й очи блестяха, открояващо се ясно.

Тя прошепна нещо и сякаш, линията на дърветата край тях се премести и те придобиха странни нечовешки облици. Като огромни чудовищни стражи размаха клони, за да преградят на пътя преследвачите. Риу, нямаше време да ги огледа, но бе сигурен, че бе видял лица, върху стволовете на дърветата.

Бягаха, сигурно около половин час. В един момент той почувства, че силите го напускат и ще падне, на земята безпомощен и тогава нов поток от енергия го заля и той се почувства готов да бяга и часове ако трябва. Бялата светлина обръщаща Елеринг, сега обгръщаше и него.

Изведнъж, водачката му сви, между ниски храсти, по пътека, която почти не се виждаше.

Пред тях се появи висока скала, а в основата й обрасла с мъх зееше отворът на пещера. Сигурно това беше още едно от светилищата, на предците им.

-Бързо! Вътре!

Щом влязоха в мрачната утроба на пещерата, светлината, която ги обгръщаше, изчезна. Елеринг падна на колене, поемайки си дъх, учестено, с усилие. Явно употребата на силите й я изтощаваше.

Тя се изправи изведнъж и го поведе навътре. Преди да потънат във вътрешността, Риу чу конско цвилене, породено от ужас и  далечни викове. Явно дърветата-стражи, се бореха с потерята и надделяваха.

Вървяха не особено дълго по високият тунел. Изведнъж пред тях, зад ъгъла се появиха бледи лъчи светлина. Когато завиха, пред очите на Риу се разкри невероятна гледка: Кръг т блестящи сталактони, като колони в дворец. По земята имаше мек килим от мъх и малко езерце.

Тя хвана ръката му и го поведе навътре в залата. Отново блестеше със своята вътрешна светлина, създаваща усещането за спокойствие. Спряха се на средата на залата. Тя се извърна, прегърна го и впи устни в неговите. Притисна се силно към тялото му. Той я прегърна, усещайки, как в слабините му започва нещо да се надига. В него се бореха гласовете на здравият разум и страстта. По следите им препускаха хората на баща й. Нищо чудно и самият Ротано, да водеше потерята. А те двамата се отдаваха на безгрижни целувки и прегръдки. И все пак, той вътрешно се радваше, че държи най-любимото си същество в ръцете си.

Тя се отдръпна от него. Прямо свали, позлатеният си колан. Разголи раменете си и ленената роклята падна, около глезените й. Очите й пламтяха, в трескава синя светлина. Той я гледаше смаян. Бялата й плът, русите вълни спускащи се около голите и гърди… Не можеше да спре да се възхищава на тази красота, която все още смяташе, че не заслужава.

-Ела! – тя хвана ръката му и се опита да го дръпне към себе си. Той не помръдна. Гледаше я омагьосан.

-Ела! – повтори тя приближавайки се до него, гледайки го в очите, все още държейки ръката му, която положи върху изваяният си хълбок. Другата й ръка се озова там, където сърцето му биеше лудо. – Това е единственият начин, да останем заедно и той да не може да ни раздели. Избягах от охраната си, за да те намеря… готова съм да платя всяка цена и знам, че това което ще направим, има висока такава. Но, не ме интересува! Сънувах, че сме заедно точно тук и знаех, че трябва да ти се отдам. Че това е единственият начин да се свържем, да обединим съдбите си… Да, победим баща ми! Единственият начин да останем заедно.

Любовта и желанието му се бореха с здравият му разум. Накрая сърцето му победи.

Тя легна върху килимът от мек мъх, под ту приглушената, ту ярка, пулсираща светлина на сталактонените колони. Очите й гледаха право в него. Той съблече памучната риза, с вързанки,свали кожената препаска на панталоните си от груба материя и застана твърд и готов, да се слее с нея. Тя седеше напълно гола и разкрита пред него, разтворила крака и готова да бъде пронизана. Риу се спусна плавно надолу подпря се на ръце и бавно се плъзна между краката й. Погледна в неустоимите й очи и се загуби за винаги! За миг се забави стигайки до входа на женствеността й. Тя леко се надигна, ръцете й се озоваха върху рамената му. Придърпа го и усети как твърдата му плът първо срещна преградата на невинността й, после я разкъса, с цената на остра болка, която започна да отшумява с всеки негов тласък.

Бавно, бавно възбудата ги завладя и те забравиха за всичко- за баща й, за пророчества и магия, за силите й, които бавно започнаха да изчезват…

Важното бе, че вече са едно цяло и никой нямаше да ги раздели! Повелята на съдбата бе изпълнена.

10.

Риу се съвземаше бавно, усещайки, че някакви сенки се движат зад притворените му клепачи. Главата го болеше адски от удара. Беше се схванал и вкочанил. Поотвори клепачи и отново видя сенките.

Два белоглави императорски орли, го гледах изпитателно. Усетили, че няма да вечерят с него, поне не за сега, двете птици го погледнаха злобно, разпериха криле и отлетяха.

Риу простена, милвайки темето си, което болеше неистово и с ужас установи, че това което мокри и топли врата му е собствената му кръв. Беше чудо, че не бе загинал. Явно мисията му бе ценна и благословена за боговете. Които и да бяха те.

Слънцето бе слязло ниско. Скоро, нощта щеше да разстели плътният си воал над пустите склонове. Трябваше да си запали огън.

Някъде високо, нещо проблесна. Като къс злато или мед, огрян от последните лъчи. Може би все пак, историите не бяха митове или легенди? Може би, там го очакваше това, което изпълняваше желания.

11.

Ротано спря коня си пред пещерата. Зад него се зададоха още конници и той им махна с ръка да спрат. Дърветата-стражи измагьосани от дъщеря му, се бяха оказали добра охрана и ги забавиха с около час. Добре, че имаха огниво и подплашиха горските духове. Е, двама конници пострадаха пометени от клоните на дърветата-войни, а един кон се оказа с навехнат крак, след като подло му бе подложен корен.

Важното бе, че оцеляха!

Старейшината погледна мрачната паст на пещерата. В първият момент, в съзнанието му се появи ярък, светъл спомен. Спомен за топлина и нежност. За две нежни сини очи и пепляво-руса коса. Бели ръце и потни тела, вплетени в едно.

Приятното чувство бързо бе заменено, с друго, по-горчиво. На тревога. На ужас. Нещо се бе случило! Съдбата бе взела своето и сега последствията от отприщването на потока й, нямаше да могат да бъдат предотвратени.

-Риу! Елеринг! Излезте! – мощният му глас, прозвуча с лека нотка на неувереност. Сякаш се долавяше плач, готов да се излее от гърдите на нещастният баща.

Нещо се размърда откъм входа на пещерата. Войниците вдигнаха копия, чакащи команда.

Риу се появи, гол до кръста, лъщящ от пот, в бледата утринна мъглявина. Косите му бяха мокри, а в главата си чуваше, гласа на любимата си:

„Разбира се, че ще ни открие! Та, това е мястото на което съм зачената… Излез! Той вече нищо не може да ни направи… Аз идвам… Не се бой, мили, не би посегнал на дъщеря си, а още по-малко на нейният възлюбен, защото това няма да отмени горчивата чаша, която очаква всички нас!... Усещам, че вече се е примирил!... Върви! Аз идвам!”.

Да Старейшината ги бе открил, Риу потрепна в първият момент, чувайки гласа му, после неочаквана сила и смелост изпълниха сърцето му. Бе готов да разкъса всеки, който се опита да го раздели от Елеринг. Той тръгна към входа, оставяйки я, седнала с присвити крака.

И ето го сега изправен пред бъдещият си тъст, готов за всичко. Ветрилото от копия не можеше да го спре. Погледна Ротано в очите и за негова изненадам наистина откри само тъга и примирение! Старейшината даде знак, копията да бъдат свалени.

-Как можахте?... - се отрони измежду устните на състареният вожд.

Тогава се появи тя. Бяла излъчваща силното си, вътрешно сияние, което с дните на брак, щеше да отслабва, докато любовта й към съпруга й растеше. Беше гола и доказателството за извършеното, се процеждаше, като тънка струйка кръв, по бялата плът на бедрото й.

Войниците сведоха глави. Баща й слезе разтреперан от коня. Свали тежкото си наметало с кожена яка и я загърна. Погледна я в очите и чу гласа й ясно, в съзнанието си: „Това е човекът когото обичам и избирам за съпруг! Всъщност съдбата ми го посочи и да,въпреки цената аз искам да съм с него и той иска да е с мен. Освен това, виждам и усещам, че тази нощ, нашето дете е било заченато и съюзът ни е по-силен от всякога!... Прости ми, но така трябваше да стане!”.

Ротано сведе глава настрани, сякаш не искаше да я погледне. Ръцете му, натежали от умора и тъга, седяха върху крехките й рамене, обвити в наметалото му. В следващият момент, той вдигна поглед и срещна нейният, все още блестящ, но сякаш, магията в него си отиваше. Видя сълзите й. Прегърна я силно и я целуна по челото.

-Така да бъде! – баща й се отдръпна от нея. Погледна я, после погледна Риу, след което с помощта на войн се метна на гърба на верният си кон. Групата конници му отвори път и препусна след него.

Елеринг отстъпи назад, в дългото, топло наметало и се озова с прегръдките на Риу. Двамата гледаха как баща й и свитата му се изнизаха измежду храстите.

Едно препятствие, бе преодоляно. Те знаеха, че сега са заедно и че нищо няма да ги раздели и заедно ще посрещнат всичко.

И тримата.

12.

Пое по тънкият ръб над пропастта. Орлите летяха горе, в небесата, сякаш лукаво чакайки го да падне. Все още бе замаян. Отдолу, под него безкрайните дълбини сякаш се люлееха.

Всъщност Риу, бе объркал пътя и бе свил, към този тесен ръб, пропускайки, неразличимата почти пътека нагоре, криволичеща между ниските камъни, паднали някога от върха. Сега, той рискуваше живота си минавайки тук по, тази тясна ивица между небето и земята, опирайки гърба си върху солидната скала.

Изведнъж шум на ронещи се по склона камъчета, привлече вниманието му. Погледна нагоре и видя смайваща гледка. Някъде на невидим за него, планински корниз, се подаваше величествената глава на муфлон. Явно слизаше надолу. Право срещу него…

Ужасът му се усили, когато се вгледа и видя, че животното е черно, като въглен и най-страшното – очите му бяха ярко червени. Не животно, демонично изчадие се спускаше, противно на всички земни закони срещу него, ронейки, камъчета. Миг преди сблъсъка, Риу се подхлъзна и пропадна. Черният звяр го подмина неприятно изненадан и полетя в пропастта с див рев, нехарактерен за тези планински създания.

Риу гледа как изчезва, държейки се за една ръка.

-Помощ!

Не разбра защо извика за помощ. Кой щеше да го чуе, в планинската пустош, толкова високо? Между небето и земята!

Чу се леко поскърцване на камъчета и няколко полетяха надолу, минавайки покрай главата на нещастният ни герой.

13.

Сватбеното тържество отмина, сред безмерно веселие. Дори бащата на Елеринг се отпусна и им пожела щастие. Но в очите на Ротано, до края на дните му се четеше тъга и отчаяние.

Дните, се заизнизваха. Детето в утробата на младата вещерка растеше, а в това време силите на майката отслабваха. Магията й се топеше. Риу усети това и му стана мъчно, защото виждаше, че любимата му, не е напълно щастлива. Разбира се тя се смееше и казваше:

-Не ми е тъжно, че губя силата си. Тя всъщност не се губи, я отива в двете ми най любими човешки същества на този свят.

Тя престана да излъчва вътрешната си светлина. Стана някак си пълнокръвна, някак си по-земна… но в никакъв случай не и обикновена. От време на врем в сините й очи проблясваше искра, напомняща за миналото й. Косите й все още бяха като чисто злато, блестящи силно под слънцето.

Елеринг не загуби, своите лечителски сили. Напротив, познанията и усещането й за лечебни билки, сякаш се засилиха и тя започна да помага на хората в селището, при всякакви болести.

След девет месеца, на очакване, Делин – синът на Риу и Елеринг се появи на бял свят. С очите на майка си – небесно сини, и тъмни руси, коси, които скоро станаха тъмно кафяви, като на баща му. Детето донесе щастие, в дома им.

*

В денят на Великият лов, Риу трябваше да тръгне с най-младият си брат и всички младежи и по-млади мъже, способни да носят оръжие, оставяйки само Старейшината и неговата стража, с малък гарнизон, в укрепеното селище.

Вечерта преди, Лова да започне Елеринг, дойде тихо при него в леглото, с помрачняло и тъжно лице.

-Какво ти е, Златна моя? Защо си така угрижена?

Тя го погледна. Лицето и бе в сянка, тъй като бе загърбила, пламъка на свещта до леглото и огнището. Но очите й светеха и проблясваше синя светлинка. Добре позната последна искра магия, останала в нея.

-Няма нищо, мили! Преди да заспиш, искам да те помоля да запомниш нещо! Никога не, загърбвай нечия любов, заради някого, когото не му е писано да бъде с теб и ти е отнет от най-страшната сила. Тази, която не знае милост и пред нея всички са равни.

-Любов, моя говориш, така все едно пророкуваш. Да не би виденията ти да са се върнали?

Той се надигна в постелята. Прегърна я и целуна.

-Просто един лош сън… - прошепна тя, преди той да я придърпа в леглото и да я притисне до себе си.

-Забрави го! – прошепна Риу в ухото й. – Лошите сънища, трябва да си отиват с първите лъчи на слънцето. Нали така?!

Тя се засмя, лъчезарно. Той продължи да я милва и целува, цяла нощ. Утрото ги завари прегърнати, голи и заспали блажено.

*

Риу се сбогува с Елеринг, целувайки я дълго и продължително, държейки я в прегръдката си, помилва и целуна сина си, казвайки му шеговито да пази майка си и потегли по главната улица, препълнена с ловци и техните близки изпращащи ги надалеч за една седмица.

За съжаление сутринта донесоха Лоркан, брата на Риу, на носилка. Младежът проклинаше късмета си. Бе паднал от дърво и бе счупил крака си и това го лишаваше от участие, в ритуала на възмъжаване. Сега Елеринг, щеше да се грижи за него, а Риу му обеща, че ще донесе главата на най-големият глиган или елен, в негова чест.

Риу и мъжете минаха, между разделилата се да им стори път тълпа. Той се огледа да види съпругата си и сина си, но не можа да ги открие между многото полу-тъжни, полу-весели лица, на жени, деца и възрастни мъже.

Щом излязоха извън пояса на дървената палисада, очите му веднага различиха три фигури – една седнала, върху голям камък на склона към гората, една въоръжена седяща отдясно, на седналата и една отляво, с дълги руси коси и веещи се поли на роклята.

„Ето я все пак! Дошла е да ме изпрати и извън навалицата!”.

Сърцето на Риу се изпълни с топлина. Погледна трите фигури и вързопа в ръцете на Елеринг. Старейшината бе излязъл да изпрати Ловците и зет си, заедно с един от войните си. Елеринг бе прегърнала Делин и гледаше с насълзени очи към групата отдалечаващи се по пътя мъже.

-Каза ли му, че те вижда за последен път или му го спести?

Гласът на баща й бе изнемощял.

-Не, нямаше нужда да го тревожа, казвайки му нещо, което няма сили да предотврати!

Сълзите потекоха от сините й блестящи очи. Делин проплака.

Четиримата останаха на склона, докато колоната от мъже, не изчезна отвъд погледите им.

14.

В първият момент му се стори, че видя човешка сянка, над ръба, преминаваща по почти отвесната стена. Стори му се, че чу шепот в главата си.

-Помощ!-извика Риу, с пълна сила, залюлявайки се над пропастта. – Има ли някой? Помощ!

Два чифта красиви, дебели в основата, но изтъняващи, в извивките рога се показаха над ръба. Риу се ужаси за момент и помисли, че черният звяр явно си има, съпруга или това е съпругът-демон, дошъл да отмъсти за мъртвата си половинка.

Появи се бяло чело, украсено, с едно единствено тъмно петно. Лека полека чифт, нежни муфлонски, очи, неестествено оцветени в зелено, се впиха в него изпитателно.

„Алтея, трябва да му помогнеш!... Знаеш кой нарежда!”.

Шепотът прозвуча в мислите му и изчезна отново.

Белият муфлон протегна рогата и шията си, към Риу. Той се стъписа и едва не се изпусна от ръба, все още ужасен. Животното наистина беше огромно и солидно, подобно на черният си събрат или сестра. Но явно не бе злонамерено! Бе скептично както и Риу. Муфлонът отправи очаквателен поглед към висящият над бездната мъж.

„Хвани се за нея!”

„Тя ще те издърпа!”

-Коя или кой си ти? – каза гласно Риу.

„Няма време, а и не си в положение да разпитваш! Хвани се за Алтея, побързай… Нямаме много време! …”.

„Тя те очаква!”.

Алтея, явно губеше търпение и й беше неудобно с наведени масивни рога над пропастта. Риу се пресегна и хвана най-близкият рог. След това се пусна, неуверено от ръба и се хавана за вторият. Алтея, леко разклати глава и сякаш, се плъзна, напред към пропастта.

„Не се шегувай с него! Преживял е достатъчно!”.

Снежно бялото създание издърпа, отчаяният мъж на ръба. После грациозно и пак противно на физичните законите, почти успоредно премина по ръба, леко закачайки, окаяният пътник с хълбока си. Спря се и го погледна, очакващо. Черното петно върху бялото и чело, приличаше на сърце, на половина от символа за сърце.

Едва сега си спомни, че върху челото на тъмният звяр, имаше подобно, но бяло и завъртяно огледално, такава.

„Върви след нея! Тя ще те отведе, до портите на златният дворец. Но имате още един ден път!”.

Риу си пое дъх и тръгна след Алтея, която бодро закрачи по ръба на корниза, без да се притеснява от гравитация и пропасти.

„Значи, всичко е истина и съществуването й, не е мит или легенда! Тя все още живее тук! На върха, в своят златен дворец!”

Риу погледна към върхът обгърнат от облаци.

Да, тя го чакаше там.

СЛЕДВА:

2. ЗЛАТНИЯТ ДВОРЕЦ И ГРАДИНАТА НА УДОВОЛСТВИЯТА

©2017 Michelle Koleva;

©2017 Lilly Hellstorm/Hellsinger;

©2017 The World of Shell