Сезон 3 на “Грийнхилските вещици”: Далеч от дома

 

Преди да започна със сюжета на сезон 3, ето връзки към описанията на сезон 1 и 2:

http://shellcreation.blogspot.com/2016/04/1.html - Сезон 1

http://shellcreation.blogspot.com/2018/03/lavender-shores-2.html - Сезон 2

Първата сцена от сезона, ни връща към края на предишния. Мелиса, дъщерята на Сара (Водата), стои безпомощно пред вкаменената си майка и трите останали елемента. Несмера е победила и сякаш всичко е изгубено! Когато се появява една сянка от миналото, този път в асоциация със силите на Доброто!

Връщането на арх вещица, е предизвикало нарушение в баланса между Мрак и Светлина и най-неочаквано Висшите сили на Вселената връщат Моли (Душата/Сърцето), която загина в Първи сезон. За справянето с Несмера ще са нужни 5те елемента!

Уви, 4те Грийнхилски вещици са вкаменени и Мелиса, Моли и приятели ще трябва да намерят начин да разбният “Неразбиваемото” заклинание на Арх вещицата, като междувременно, ще се борят с нейния Черен орден и различни други същества, доведени от злодейката.

Ловците също се завръщат, жадувайки да унищожат вещиците завинаги.

КЪДЕ СА 4ТЕ ЕЛЕМЕНТА?

Джесика, Сара, Ели и Кери са запратени в паралелен свят. На всичко отгоре са без магически спосбности.

В тази фантастична реалност, където са заточени всички митологични същества от нашия свят, бушува война между тамошното Сборище, водено от Върховната - Мириел и уорлоците/мъже магьосници, боравещи основно с бойни заклинания, с лидер -Кенет Дрейкнийр.

Уорлоците искат да събудят четирите стихии, заробвайки по един представител от всяка от тях и пренасяйки го в жертва.

 

АЛАТАЙ/КРИЛАТИЯ КОН - ВЪЗДУХ

НЕБИА/ГИГАНТСКАТА МОРСКА КОСТЕНУРКА - ВОДА

ДЕРО/ЕВРОПЕЙСКИ ДРАКОН - ОГЪН

РИКТА/ВЕЛИКАТА ПЯСЪЧНА ЗМИЯ - ЗЕМЯ

Сърцата на тези четири същества трябва да бъдат покварени и принесени в жертва за да се събуди Гертал - Покорителят на светове, древен уорлошки полубог. 

ПАЗИТЕЛИТЕ

Най-невините от племето от човешки вид промъкнали се в този свят, трябва да пазят четирите свещенни звяра.

 

АРИА

Владееща елемента въздух, Ариа отговаря за сигурността на Алатай.

Носителка на Бялата роба.

 

СТЕВАН

Пазителя на Небиа. Повелител на водните стихий, благодарение на тази си позиция.

Негова е Синята роба на Водата.

 

РАГО

Огненият Раго е бивш Уорлок, влюбен във вещица, убита от събратята му по жесток начин. Сега той е Покровител и Побратим на Деро и това му дава достъп до силите на Огъня.

Носител на Червената роба.

 

ЛЕАНОР

Пазителката и сестра на Рикта (както я наричат, почитащите земята). Хората разказват, че тя е плод на връзката на Земна фея и уорлок. Връзката й с Рикта и дава възможност да борави с елемента Земя свободно.

Зелената роба е в нейно притежание.

 

МИРИЕЛ И СБОРИЩЕТО

Живеещи в своя красив и непристъпен замък, вещиците и тяхната Върховна, се грижат за изцелението в тази реалност и са носителки на Женската сила.

Дълго време те са били във война на два фронта - с Уорлоците и Черния орден на Несмера. Сега поне едната заплаха е елеиминирана.

 

КЕНЕТ И УОРЛОЦИТЕ

От векове, Уорлоците (Мъжката сила) се опитват да подчинят Вещиците за да могат да създават поколения с магически потенциал. Децата им от съюза със смъртни жени, в 99% от случаите нямат спосбности. За това често отвличат вещици и с помощта на Лианите- гривни блокиращи магията, ги превръщат в наложници. Често обаче просто жестоко ги убиват, за което получават и кървава разплата в последствие.

Кенет има семейство със смъртна жена и син и дъщеря от съюза си с нея. Двете деца нямат способности. За да запази властта си и все пак искайки мир, той се опитва да се обвърже с Мириел.

И точно тогава идват 4те елемента, които още повече объркват ситуацията, а Кенет има нова цел, без да изоставя Мириел и плановете си за възкресяването на Гертал.

...

И така нашите героини ще трябва да поемат на плещите си неволите на един друг свят, търсейки път към дома.

... А единствените, обичайни портали - техните статуи не могат да са им от полза защото са на парчета!

Coven: Сезон 1. Какво още предстои... в бързи факти

“Сборище” претърпя генерален туист и вече не се върти около Мириел и нейните вещици воюващи с Кенет Дрейкнийр и уорлоците.

• “Сборище” ще се съсредоточие върху Джесика Паркър от “Грийнхилските вещици” и вече официално е spin-off, следящ съдбата на Ултимата, в който тя се превърна.
• Това не изтрива и не отнема важната позиция на Сборището на Мириел. Напротив. Тя и нейните съмишленички, прехвърлени в нашия свят, ще трябва да се обединят с уорлоците за да озаптят Ултимата и да я накарат да възстанови баланса в Терания.
• Несмера е основен антагонист, заедно с Кенет чиято роля е леко спорна. Мотивите му не са осбено ясни в началото.
• Джесика и Кенет имат бурна, интимна връзка в Терания. Но, нещата не са потръгнали и Паркър, като Ултимат го преследва в 21 век, в нашата реалност.
• Утиматът не може да контролира силите си.
• Ще има доста битки. Уорлоците отчаяно ще се опитват да убият Джесика, а вещиците да я хванат.
• Всъщност Кенет иска бившата си любовница жива, за да може да се сдобие със Магически надарен наследник, но кръг от организацията му, неофициално се страхува от силите, които наследник или наследничка на Дрейкнийр и Паркър, ще притежава. Такова дете, особено момче би било заплаха.
• Много от вас не знаят но след битката на Мортис с Гертал, във сезон три и четири на “Грийнхилските вещици”, силите на двете арх магически идентичности са затворени в два артефакта от които единия може да е овладян от вещица, а другият от уорлок.
• Джесика Паркър/Ултимата разкрива най-кръвожадната си страна в Лова на уорлоци, отмъщавайки за вековете насилие срещу вещиците.

ПЪРВО "СУРОВО" ИЗДАНИЕ: "ПОД ПЛАНИНАТА" - ЕДНО ПРОДЪЛЖЕНИЕ, КОЕТО НЯМА НИЩО ОБЩО С ПЪРВОИЗТОЧНИКА

 ОПИСАНИЕ:

"ПОД ПЛАНИНАТА"
Автор: Мишел Колева/Shelly Koleva 

ISBN 13:  9781393234364

История за изневярата и последствията от нея.
Камен и Елена тръгват по пътя на удоволствието и свободата, за да открият:
Той - че не е способен да обича отвъд границите.
Тя - че страстта може да носи повече горчивина, не само удоволствие.

Малко история: 

09 април 2017 г.

Тогава, идеята за първия ми роман, дори не е съществувала. Но тогава, пръстите ми бързо и безмилостно са удряли по клавиятурата за да изпишат последните редове и заветното "К Р А Й" в една повест, която бе вдъхновена от неясен образ, който по-късно придоби очертания и ми донесе горчиви и сладки усещания (особено в творчески план, но не само). 

"Сукуба"...

Връщам ви към нея, защото тя е началото не просто на проекта "Тъмни страсти" изследващ най-лошото в човека. Тя е някак си свързана с "Под планината". Всъщност романа изследва темата за бурната връзка, извън рамките на брака и приетото, в търсене на свободата, но и продължава проучването и дълбаенето в проблема за изневярата. 

Някак си "Сукуба" бе ориентирана към изкушенията и влеченията, които са ни забранени и последствията от тях, докато "Под планината" е по-сурова и реално ориентирана към физическото и отчасти психическо обвързване в една връзка-табу, като не пропускаме и последиците от нея.

В "Под планината" има един философско-фантастичен момент на който желая да наблегна. Измамената съпруга се изправя срещу любовницата на мъжа си в един откровен разговор, допълнително регламентиращ връзката и правещ я някак си легитимна. Знаем, че доста жени знаят че съпрузите им, изневеряват. Знаем, че те си затварят очите в името на брака и семейството си и именно този рядък, но изискващ огромна, нечовешка психическа, ментална зрялост феномен исках да представя. "Докато не се опитваш да ме избуташ от пиедестала на Съпружеството, всичко е наред. Забавлявайте се."

Приликите със "Сукуба" са основно в краят на връзката - бурен и насилствен. Разликата: Валерия от "Сукуба", плати с живота си и този на нероденото си дете, а Елена от "Под планината" просто остана разбита и събираща парченцата от себе си, сама. 

Към читателя:

Няма да призовавам никой да си я купува, ако не е готов за едно пълно с плътска наслада приключение, но все пак на смелчагите от сега благодаря и както казва посвещението, тази книга е за:

... хората, които имат смелостта да живеят, често отвъд наложените ограничения...

Тя не е за всеки. Тя е за хората, които искат разнообразие, които искат да се отпуснат и да усетят тръпката от една бурна връзка. Хората, които обичат да обичат и обичат да се вдъхновяват или просто да се забавляват с такова, особено четиво.  

Връзки/Links

The World of Shell: Facebook Page Shop

Apple Books Store

Rakuten Kobo Books

В читалнята на Goodreads

При обновления, в заглавието на този пост ще бъде отбелязвано "ОБНОВЕНО" и датата.

Coven: Нова реалност. Един свят, в който “Грийнхилските вещици” имаха приключения

Coven се развива, паралелно в два свята. В нашият в модерни дни и в фантастичната реалност от Сезон 3 на “Грийнхилските вещици”, в която четирите героини бяха заточени.  

21 ВЕК: 

В наши дни The Supreme/ Върховната - Мириел, се опитва да възстанови своето Сборище в хаоса на 21 век, борейки се със същества и злодеи нахлуващи от нейната вселена, включително и водачът на Уорлоците/Warlocks искащ си своето.

Тук идва Джесика Паркър от Грийнхил, защото действието се развива след финалния 5 сезон на вещиците. Госпожица Паркър не владее вече елемента Земя след последните събития. Дори самия факт, че е жива е чудо или лоша поличба.

Джесика вече е Ултимат/връхната точка от йерархията в света на Вещиците/ с повече сили от Върховната, евентуално. Като такава, тя е и новата цел на Уорлоците и Водачът им - Кенет Дрейкнийр.

Водачът на клана има нужда от дете, момче, което да има магически потенциал за да го наследи, а за целта обаче му трябва майка с магически потенциал.

Земята се превръща в бойно поле.

В ТЕРАНИЯ:

Ретроспективни моменти ни връщат обратно в Терания - измерение, в което са затворени всички фантастични същества от нашия свят, както и Сборище на вещици воюващи с Клан на Уорлоците. Битките са ужасяващи, но идва момент в който трябва да се сключи мир.

И тогава се появява познатата ни Несмира. Древната вещица, която заточи Четирите елемента в това измерение в края на Сезон 2. И разбира се нещата се “закучват”, защото част от вещиците искат мир, а друга част са готови на всичко, веднъж завинаги да сложат край на войните и размириците в Терания.

И така със сюжет развиващ се на два фронта “Coven” е тук за да развие Вселената на Грийнхилските вещици и да я обогати с нови герои и познати и непознати фантастични същества.

THE FLOWERS OF WAR (2011)

Име: The Flowers Of War / Цветята на войната

Жанр: historical drama war film / историческа военна драма (???)

Премиера: 2011 (Китай); 2012 (САЩ)

Режисьор: Zhang Yimou

Участват: Крисчън Бейл, Ни Ни и др.

1937.

Група отчаяни ученички бягат по задимените улици на китайската столица Нанкинг/Нанджинг, търсейки спасение от настъпващите японски имперски войски. Под дъжд от куршуми, те трябва да стигнат до църквата, която някога е била и тяхно училище за да потърсят закрила зад здравите й зидове. Да се скрият от жестокото и нечовешко лице на войната! Водени от младият Джордж - осиновен син, на покойния свещеник, те ще трябва да делят несгодите на войната.

Към тях се присъединява и американецът Джон Милър (Крисчън Бейл), който скоро е принуден да влезе в една напълно чужда за него роля, а освен това и да поправи разваления камион - тяхното единствено средство за изход от ужаса.

Същевременно ситуацията в убежището им се усложнява, когато една многоцветна тълпа от жрици на любовта, щурмува стените на църквата и групата от колоритни жени се настанява в мазето, донасяйки глъчка и хаос със себе си...

А същевременно бурята на вихрещата се около тях война се задава и заплашва да унищожи невинното им съществуване. Въпреки, че до един момент те си имат своят въоръжен ангел пазител, накрая всички те се изправят пред безмилостното лице на японския укопатор и трябва да вземат важни решения и да направят нечевешка жертва...

Гледах филма три пъти.

За първи път го гледах по случайност. Вторият, за да го доразбера защото е микс от английски и китайски. Третият - защото, четейки книгата, ми се прииска да го видя отново. На третият път дори имаше моменти в които ми се плачеше...

За разлика от книжното си вдъхновение, филмът е доста по-богат на драма и действие. Качеството е невероятно, като за филм произведен за китайския народ. Дали е пропаганда или не - всеки сам си решава. Аз сама за себе си съм приела, че войната е мъжко "хоби", позволяващо на мъжете да си чешат и мерят ония  работи за сметка на невинните хора около тях. Няма значение дали ще са турци, японци, руснаци или американци, аз виждам мъже превръщащи се в нечувани зверове, изверги, с нищо човешко у тях!

Филмът е прекрасна дилема, философско размишление за равенството, най-вече за саможертвата и за това как добротата и възвишеността не са патент само на католическите девици!

ПРОКЛЯТИЕТО "СУКУБА" ЧАСТ 2. СЛЕД ТОВА...

...Нищо.

Празнина. 

Бледи искрици, припламват и угасват, напомняйки, че някога е имало нещо в жаравата, която ще се превърне в сива пепел.

Проклятието на Сукубата, отминава, като всяка бурна емоция. Но, какво беше?

Необуздана страст и похот?

Любопитство?

Ммм, май от много неща по-малко и най-вече любопитство. Любопитно, някак ирационално желание да опознаеш някого, на колкото се може повече нива. 

Е, днес Сукубата трябваше да млъкне и да мине на заден план. Всъщност от няколко дни, гласът на здравият разум работи в посока изличаване на всякакво желание за общуване с "обекта на желания", чрез посочване и дори изкривяване на лошите му черти, с "шамари на реалността" от сорта на:

"Той никога няма да ти обърне внимание, дори да е загорял и да няма с кого!"

Както и:

"Те двамата се заслужават, напълно! А ти имаш най-добрият до себе си, щом може да изтърпи "творческите ти" залитания"...

И така!

К. ще си остане матрица, като много други около мен. Образът му по-точно! Той ще принадлежи на няколко реалности в Света на Шел и в това няма нищо лошо!

Чакат го Елена, Шели Баркли и кой знае кой още!

И така! Най-важното: It's OVER! 

Сега поглеждам през прозореца, с чувство на гняв към себе си, проектирано върху него и челядта му! Нищо повече!

Празни сънища...

ПРОКЛЯТИЕТО НА „СУКУБА”. ИЗПОВЕД

Посвещавам това есе на Е. и К.!

Ние си принадлежим... с единият тук и сега (Е.),

а с другият, в други времена и реалности (К.)!

К., желая те!

(от Сукубата)

Е., ОБИЧАМ ТЕ!

(от Шели)

Никога не знаеш до къде ще те отведе творческият процес и до колко ще се слееш, с някой от героите си.

Когато написах „Сукуба”, аз си представях образа на съседа – К. (не се казва Калоян, но пак започва с „К”). Е, той не пуши, косата му изглежда леко прошарена и честно да ви кажа, докато пишех повестта, нямах ясна представа как изглежда. И до днес не мога да кажа, че има момент, в който съм го виждала, ясно, застанал пред мен.  

Никоя от повестите ми до момента, не е имала такъв ефект върху мен. 

Първо, често виждайки заглавието в авторската си страница се питам „Защо я написах?”, „От къде дойде всичкото това насилие удавено в секс? (или май е секс, удавен в насилие)” и може би най-страшното „Наистина ли искам К. да се промъкне вкъщи и да ме блъсне върху леглото, да утоли страстта си и да си иде? На това ли се надявам оставяйки вратата на гаража незаключена, когато съм сама?”. Е, ние имаме две кучета, които няма да го оставят да мине, тихо и незабелязано, но тук пропускам една подробност – човека си няма и на идея, коя съм всъщност и двата ни „разговора”, бяха нещо случващо се веднъж на милион години… Второ: Отговарям си, че просто съм имала нужда, а той е бил наблизо и някак си ме е вдъхновил, с привидната си надменност и арогантност.

Та, след написването и публикуването на все още „суровата” повест, аз започнах да изпитвам желание да го видя. Да видя чертите му. Ясно. Отблизо. Да науча каквото мога за него.

***

Намерих Фейсбук акаунта му и му предложих приятелство, придружено с едно "разкриващо ме" съобщение. Доста драматично, с цел да го провокирам. Разбира се преди това, питах годеника си дали това е съседа, за да не стане някой гаф.

Намерих статия за него в електронен вестник. Запазих си я. Не, не си я отварям всяка вечер преди лягане. На най-голямата снимка, той се беше разположил, с бяла тениска, сини дънки, и каубойска шапка, върху някакво мощно возило. Това беше първият ми досег с неговият външен вид, отблизо. Снимката, не беше от най-добрите. По-долу имаше друга, но и тя не  ме впечатли. Имаше снимана и едната от колите му. Това, което ме впечатли, бе статията. Та, аз не виждам този човек, в редките мигове, когато го зърна по двора. Все е сериозен, намръщен, някак имаш чувството, че смята всички за някакви досадни изверги, които му пречат да живее. А статията рисуваше портрета на мъж, с доста пътешественически дух, обичащ природата, изкуството, усмихващ се. Близки и на мен неща. Искаше ми се да опозная този мъж! Този "не-Калоян", който не разкъсва дрехите и тялото ти, рано сутрин, в просъницата ти. Пишеше за заведението му, за пребиваването му в САЩ и ЮАР. Останах с леко носталгично чувство, чувство на тъга. Искаше ми се да чуя от него тези неща…

Но няма как!

Статията засили интереса ми, а една снимка на която попаднах, просто се оказа, последният пирон в „ковчега на спокойствието”. Близък план. Оформени мустаци и брада в нещо като катинарче. Красиво, гладко, чисто, високо чело. Носът му -  е не е типа  нос, който ме влудява, но е прав и … чаровен, по уникален начин. Устните  му, не прекалено тънки, бяха извити в лека, но не иронична усмивка. Най-„лошото”, това което те приковава, залепва те за стената, са очите му. Очи, каквито съм виждала и преди и  ми се е струвало, че ме стопяват и извайват наново, гледайки ме от снимката, срещу мен. Такива големи и топли очи, по един странен начин, съм срещала рядко, дори само веднъж. Аз обожавам лешниковите очи на мъжа до мен, но тези, на К. са един особен тип от който или ще избягаш или ще се удавиш, в шоколадова магия и ще останеш в плен.

Като пълна идиотка си запазих снимката. Е, поне вече не я гледам, чудейки се какво има в него и какво се случва с мен, всеки ден, както в началото. Сега я използвам за да рисувам образа му на герой в една друга Вселена - тази на творческият ми свят.

Започна период на дългото чакане, да ме приеме във Фейсбук, въпреки, че идея си нямах, какво ще правя ако ме добави в листата си с приятели и същевременно знаех, че няма да стане. Видях, че не е прочел съобщенията. Чаках, цял декември и през януари, тази година му написах последно съобщение, триейки първата вълна от излияния. Благодарих му, че се отнасят добре с приятелят ми. Казах му, че няма да забравя обидите, получени от техни гости или роднини - помня ги, защото не се случваше за първи път. Пожелах му да има повече време за отдих и други позитивни неща. Казах му, че се примирявам с това, че никога няма да си кажем „Добро утро”, защото той и семейството му явно, са „по-големи и значими” от нас, та да ни заговарят. Не с тези думи, но подбни. Аз, от своя страна, не се чувствам комфортно да поздравявам хора с които никой не ни е запознал официално. Накрая му казах „Сбогом”.

***

Истината е, че и преди „Сукуба” се заглеждах в него, през прозореца. Не по начина, по който сега го гледах. Искаше ми се да му видя чертите. Реално не познавам никого от семейството му – нито половинката му, нито децата му, като ясна визия.

Но сега просто търся него. Дори не може да се каже, че е от чиста похот. Има любопитство, има някаква странна нежност. В мига щом го видя се скривам, потъвам навътре в къщата и всичко в мен е утихнало! Може би, защото една част от мен осъзнава, че това е просто фаза на привличане и ще отмине, като много други, преди нея.

Само една дума от него и ще се почувствам добре. 

Ще се почувствам спокойна.

И ето една сутрин, забелязвам движение около оградата, гласейки се да отварям портата, за да потегляме към работните ни места. „Добро утро”!. „Добро утро” отговарям, на мъжа отсреща. Качихме се в колата с милото и го попитах „Това сина на съседите ли беше?”. Отговорът му, докосна нещо в мен: „Не, това беше К.!”. Изломотих нещо, от сорта, че не мога да ги различавам, освен по гласа може би. К. има младежки, свеж глас. Леко се усмихнах. Сутринта ми бе озарена от  мил жест на вежливост от човек, който ми е интересен.

Не знам. Не съм се почувствала на седмото небе, просто ми стана приятно, че след почти 3-4 години, взаимно, въртене на главата в другата посока, той ме поздравява. Казах си „Това ще ти е първото и единственото, така, че си го запази този спомен!”.

Но…

***

(Неизпратено)

Скъпи, К.

Казах „Сбогом!". Не знам защо изобщо те занимавам. Аз обичам годеника си. Той е единственият, който има очи за да ме види отвъд физическите ми несъвършенства. Той единствен може да устои на бурята от емоции, когато всички останали бягат. Той единствен ще е до мен, въпреки всичко и аз го осъзнавам и го обичам още повече и работя, за това да се рабираме и да му бъде опора, за това да му доставям удоволствие и да изпитвам удоволствие с него, във всичко.

Защо, ти, мъж, когото съм виждала само на снимка, с онези омагьосващи очи, придаващи ти чар...Ти, който ми каза само едно „добро утро”, а през останалото време се държиш все едно, че ме няма, че съм някакво нищожество, недостойно за вниманието на възвишени хора, като вас... Ти, който демонстративно извърна глава, когато просто ти помахах за "здравей", една сутрин. Мъжът с проблемите и затрупан от работа, който на моменти ми изглежда адски тъжен... Защо твоят образ, без твое знание, се промъква и разтърсва света, както други не го правят???? Защо твоят образ дори, неясен, на моменти ме кара да крещя, от неистово удоволствие, а ти дори не подозираш, на няколко крачки от мен? 

Отговорите, явно ще си ги търся сама и в мен!

Едва ли помниш, онзи ден, когато семейството на милото, бяха дошли на барбекю. Видях те седнал самотен в задният двор. Мисля, че и ти ме видя. Една частица от мен й се прииска да те заговори и дори да те покани при нас, но друга усети, че в момента искаш да си сам и да наблюдаваш какво се случва около теб. Да се наслаждаваш на самотата, както и аз правя понякога. Почувствах те някак близък. Илюзии!!! И все пак ми стана тъжно, че си сам, тогава.

Там е разликата – на теб, перфектният, никога не би ти станало тъжно за такава като мен. Повредена физически! Ти ще се държиш до полата на възлюбената си, и ще я слушаш как мърмори, че й развалям гледката, ще й пригласяш, колко дразнещ е гласа ми. Ще си правите партита, с приятелите, които имат наглостта да се гаврят с мен и половинката ми, защото са „уж-нормални”. А аз съм грозотията, която някога е гаснела по такива като теб.

Коя нормална жена, ще гасне за някой, който не я признава за човешкото същество, не уважава личността и идентичността, която е на сто и един процента?

Никоя…

Не искам да казвам сбогом! Някаква налудна част от мен, моята сукуба, иска да те опознае по всеки начин по който й позволиш, по неясни за мен причини, та за това ми е необходимо, да пускам гласа на здравият разум, който да ми внушава, да стоя далеч от теб… Понякога пускам фантазията си да се вихри и да превърта лошите моменти, в които се разминаваме, игнорирайки се взаимно…да ги превърта изкривени, през напуканият обектив на горестта.

Понякога те обиждам… „Страхливец!”, „Лицемер!”, „Надменен гадняр!”, само за да заглуша сукубата, с нейните нереални копнежи.

Но, не мога да те мразя! Нещо в мен не го позволява. Това, че за мен не си усмихнатият, сърдечен мъж от статията, не означава че не си такъв за други. Не, мога да те мразя за това, че не виждаш и че нямаш нужда от такива като мен, дори като приятели. 

Ако по някаква ирония на съдбата нещо се случи между нас, нещо подобно на това в "Сукуба" без кървищата и насилието, нещо дълбоко в мен ми казва, че то ще е като разрушаване на светове, в огъня на страстта и създаването на нови. Нова реалност. С граници. Ясно определени и конкретни.

Но такава вероятност няма, за добор или лошо!

Бъди щастлив, желая ти го искрено!

***

Снегът залепваше и замръзваше в косата ми. Аз ринех преспите, облечена само по елече и без шапка. Надявах се, че ще се стопля от физическите усилия, които полагах. „Фантомът на операта”, ехтеше през слушалките, направо в главата ми и ме разтърсваше емоционално, както винаги, задавайки ми танцувално темпо с което да изривам и мятам снежните купчини, настрана с лекота, за да разчистя пътека в пъртината.

Обърнах се и го видях. Усмихнат. Махаше ми с ръка. Беше с огромно синьо яке и шапка, нахлупена на главата. Но беше усмихнат. За пръв път го виждах така. Топъл и сърдечен. Помахах му в отговор или поне си мисля че помахах, защото тялото ми бе сковано от студ и трудно се подчиняваше на мозъка. Побързах да сваля слушалките.

-Зимата ни изненада, а?! –младежкият му глас, заля сетивата ми. Явно беше в добро настроение.

Отговорих нещо като „Да, ужас!”.

-Но иначе е много красиво!

Започна да изрива снега от верандата им. Аз само се засмях нервно. Какво да правя? Обикновено разговорите между него и моето Слънце са около две изречения. „Кажи му: Да, много е красиво, но да му се наслаждаваш от топло и сигурно място!”, идиотке!”. Замълчах.

Той се прибра. Стори ми се, че измърмори „Е, га ти разговора” или „Благодаря за разговора”. Но съм сигурна, че ми се е счуло.

След малко излезе отново. Аз бях със слушалки и не го усетих, в началото. Започна да разрива джипа си. Отвори вратата. Опита да запали. Не успя веднага. „Дано запали!” си казах тихо аз. Той изкара огромното возило и се върна. Аз се заглеждах в него на интервали, за да не изглежда странно. Устата му се изкриви в някаква леко недоволна гримаса, но не ме погледна повече. Замина на някъде. „Успешна вечер” му пожелах аз, мислено, предполагайки, че отива в заведението…

Аз останах да рина снега самотна и чудеща се, защо това се случва.

***

Аз съм странно същество.

От първите мигове, в които започнах да копнея за ласки и страст, осъзнах, че често харесвам повече от един мъж. Че, мога да намеря място за двама в сърцето си. Разбира се единият ще е винаги на първо място. Другият ще е по-скоро, когато имаме нужда един от друг, без ангажименти,... по-скоро „приятели с бонуси”.

Реално аз съм моногамна. Трудно бих се решила, да се втурна, към тайна връзка и да рискувам всичко. По-скоро това ще е някакво любопитство, интерес, някакво желание да опознаеш някого, да избягаш за малко и после пак в руслото на любимото, обичайно и незаменимо ежедневие. Отново при човека, на когото истински държиш. И все пак това си е обичайна фантазия.

Предполагам, че всяка нормална жена, необременена от фалшиви предразсъдъци и комплекси, си има своята вътрешна сукуба, която от време на време я кара да се загледа в някой, с две топли, огромни кафяви очи и да си представя в полудрямка, как му се отдава по всеки възможен начин. Ей, така – без сериозно обвързване, без обещания, без излишни драми. Ясно. Откровено. За няколко мига. А в реалността, стоиш надалеч от него и ако те заговори, просто изпитваш някакво спокойствие, че нищо не се е случило и няма вероятност да се случи.

Аз не вярвам, че ако общуваш с някой който те желае, това непременно ще доведе до „изневяра”. Поне не от моя страна и не по моя инициатива. Аз имам доста задръжки, колкото и да не личи от тези редове. Ако съм близо до човек когото харесвам, в повече, просто очите ми ще блестят, с обожание, а цялото ми поведение ще е нежно и приятелско до раздразнено и кисело, през неутрално и дръпнато. Просто би ми стигнало да съм до него, без да искам повече от това да го слушам, разбирам или да му съчувствам.

***

В момента, ми е все едно, дали ще го видя и той ще ми каже „Добър вечер”, например или ще се престори, че ме няма. 

И все пак...

Когато се изкъпя, заставам до прозореца на спалнята и започвам да се оглеждам, като една част от мен се надява той да ме види, без да ми пука за останалите. Не, че това ще промени нещо. И все пак се отдръпвам от време на време, за да не е очевАдно. 

А понякога, поглеждам в двора, за да видя дали джипът му е там. Ако не е му пожелавам да се прибере, безаварийно и вечерта му да е спокойна, с по-малко грижи. 

Когато остане сам вкъщи, се чудя, дали си почива и защо не излиза да се радва на слънцето. Толкова много ли съм му противна, та чак го е страх да се покаже? Не знае ли, че аз няма да го погледна повече от веднъж и то набързо, защото така съм решила. 

Реално ефектът, проклятието на „Сукуба”, бавно ще отшуми и ще остане, да тлее някъде много дълбоко. А следващият път, когато ми каже „Добро утро”, ако има следващ път, няма да изпитам нищо повече от позитивно чувство, не по-силно от благодарност, за вежливостта.

Без драми! 

ОБИЧАМ ТЕ, Е.!

💗💗💗

Разходка до Lavender Shores и Сезон 2, на “Грийнхилските вещици”

 

Преди да “говоря” за проекта ни с Лили, който не е свързан с “Планината”, както си я наричаме, помежду си, искам да ви припомня един друг проект “Грийнхилските вещици” и да надникнем в техните приключения. 

Може да си припомните героите и събитията от Сезон 1 тук: http://shellcreation.blogspot.bg/2016/04/1.html 

След сблъсъка с Адската машина, четирите вещици губят Моли. Нейната саможертва е тази, която спасява света и нейните приятелки. Джесика и Сара приемат тази загуба по различен начин. Сара, майка на дъщеря тийнейджър, намира упора в детето си и се утешава с хубавите спомени, останали й от Моли.  

Джесика просто изчезва! 

Кръгът се разпада и останалите три вещици, нянкак си се опитват да запазят връзките си. А новите и стари врагове, от части спомагат за това.

Например:

 

Мелиса, дъщерята на Сара е отвлерена в Ересор, паралелна вселена, от демона Акатай и превърната във вещица, за малко кръгът се сдобива с нова последователка с огромна сила. По-точно, тя притежава това , което техен стар враг - Лора Стивънс, желаеше да притежава. Силата на 4-те елемента, плюс тази на покойната Моли.

Разбира се, с голямата сила идва и голямата отговорност! Привидно крехката и твърде млада Мелиса, взима тежкият избор да се откаже от силите си, след като едва не унищожава Грийн Хил, семейството и приятелите си.

...

Скоро Сара, Ели и Кери, научават за акдемия за вещерство - Лавандулови брегове, в която се използват сили, които нямат нищо общо с елементите. Кери и Ели, решават да се внедрят в училището, за да срещнат стара позната. 

Джесика е ментор във въпросната академия и е твърд застъпник за ролята на училището като убежище и място за подкрепа за млади магьосници и вещици.

Уви, нещата в Лавандулови брегове, не са точно такива каквито изглеждат. Лидерката Саманта Бароу (прякор “Реалиа”), владееща способността да променя реалността, желае да освободи от затвора и Несмера - древна вещица, с огромни сили. За целта и трябват последователки на школата на 4-рите елемента. До момента, всички кандидатки загиват, при опит да се отвори Клетката...

Скоро Грийнхилският отбор, се изправя битка на живот и смърт срещу 6-те Лоялистки на Саманта.

Л О Я Л И С Т К И - ЛАВАНДУЛИТЕ:

Тереза “Тери” Конуей / Електрика

Тази вещица може да манипулира електрическата енергия. Да я източва за да се зареди или да я използва да зарежда уреди и батерии. Тя използва и електрически дъги, като оръжия.

Джоун Херълд / Дедуиш(Смъртно желание)

Тя може да измуква жизнените и магическите сили с докосване и по нейна воля. Това я прави по силна. Също така има възможност да концентрира и материализира камшици, пипала от мрак, да се слива със сенките и да ги материализира.

Клариса Доун / Спирита

Клариса, може да призовава и контролира духове и демонични същности.

Еленор Симънс / Илюжън (Илюзия)

Тя може да създава супер реалистични илюзии. Илюзии, които могат да нараняват!

И още много стари и нови персонажи, ще се завърнат.

А ще успеят ли Лоялистките от Лавандуловите брегове, да възкресят Несмера?

Ще оцелеят ли Сара, Ели, Кери и Джесика?

И кой ще сапси света?

Това са въпроси на които само аз имам отговорите!

ПЛАНИНАТА НА БОГИНЯТА

П Л А Н И Н А Т А

НА БОГИНЯТА

От Лили Хелсингър и Шел

1. ИЗКАЧВАНЕ ПО ПЪТЕКАТА НА СПОМЕНИТЕ

1.

Пътят нагоре беше стръмен. Въздухът рядък. Дишането по-трудно. Сивите скали, тук там покрити с преспи, сняг се извисяваха на бездънни урви. Орли – единствените обитатели на тази пустош, редом с слабите, немощни храсти, прелитаха, в търсене на плячка. Те биха били безспорните крале, на планините, в тази област на Ертанис, ако точно тук не живееше много по-могъщо създание…

Или се вярваше, че живее.

Риу, нямаше намерение да се откаже от тежкото изкачване. Щеше да провери, дали митовете и легендите са верни. Хората в последното село, точно преди върхът, се изсмяха, когато чуха кого или какво е тръгнал да търси.

Един мит!

Но, това беше последната надежда на войнът Риу; на бащата и съпругът Риу.  Този мит. Тази почти безплътна легенда, бе единственото, което можеше да върне времето назад. Да му върне изгубеното.

2.

Нощта в планината е ледено студена. Ветровете сякаш започват да духат още по-безмилостно. Ледените зъби на студа се впиват в плътта ти и горко ти ако тялото и волята ти са слаби.

Това ще означава неминуема смърт.

Риу, се бе подготвил добре. Топлите равнини, отдавна бяха останали далеч. Тръгвайки насам, той се бе екипирал с няколко ката дебели вълнени и кожени дрехи. Уви главата си с два, плътно изплетени шала.

Пламъкът на огънят, който бе разпалил, немощно се бореше с вихрещото се въздушно течение.

Очите му се затвориха…

3.

Слънцето грееше над селището.

Днес започваше Великият лов. Мъжете, се приготвяха да напуснат домовете си, семействата си, за една седмица. За най-младите в ловните дружини, това беше тяхната седмица на възмъжаване. Тръгваха, едва пристъпили отвъд юношеството, а щяха да се завърнат, като зрели мъже.

Риу прегърна Елеринг. Погали новороденият им син. Никак не му се искаше да тръгва. Но, трябваше да участва, като морална подкрепа, за най-младият си брат – Лоркан. Трябваше да изостави, уютният си дом, топлата постеля и нежните прегръдки на Елеринг.

Спомни си как се влюби в нея!

4.

Беше точно след завръщането от първият му Лов. Всички ги посрещнаха с радостни възгласи, ръкопляскане. Вечерта щеше да се състои традиционният пир. На Риу се падаше, челното място, защото бе повалил огромен мъжки глиган, който едва не уби старейшината Ротано.

Нощта на пирът беше топла. Равнините, запазваха уютната си топлина, до късно през зимата и дори тогава, много рядко падаше сняг. Тази вечер сякаш ознаменуваше, тържеството на хората, на мъжеството, на съзряването им и бе безкрайно топла и предразполагаща, към ядене, пиене, песни, танци и … любов!

Тя се появи, редом с другите девици от селището. Танцуваха и пееха, в чест на успешният лов, в чест на момчетата, завърнали се, като мъже. В чест на спасителят на старшината. В чест на Риу.

Тя танцуваше и пееше в центъра на кръга от нежни снаги, покрити от бели ризи. Пламъците, очертаваха младите тела и все пак, не разкриваха твърде много. Пламъкът танцуваше по златните й коси, в които бяха вплетени горски цветя. Обикновено сините й очи, сега леко тъмнееха и тя изглеждаше като, самодива излязла с посестримите си, да отдаде почит на силните мъже от селището. Движенията и бяха изящни, плавни, дори съблазнителни. Стегнатата й плът се очертаваше, под бялата нежна материя.

Риу усети как пламъкът от огньовете се пренася в сърцето му и сякаш се движи нагоре, надолу по тялото му. Съзнанието му бе заето само с една мисъл.

Да я притежава. Да бъде с нея цял живот.

5.

В късна доба, той се отдели от пируващите и тръгна с надеждата да я открие. Не знаеше точно коя е, но сякаш усещаше къде ще я открие.

Извън, дървената палисада, опасваща селището, имаше широк прашен път. Повървявайки около миля по него, пътникът, трябваше да свие по една почти незабележима пътека, която го отвеждаше в началото на гъста гора. Пътеката навлизаше смело навътре в дебрите и излизаше на поляна с красив мощен дъб. Някога предците, на племето на Риу са тачели този дъб, а сега човек просто можеше да се усамоти на това тихо и спокойно място.

Видя я. Стройна, с водопад от златни вълни, с аромата на горски цветя, примесен в тях. Беше нереална. Сякаш всичко около нея и самата тя, бяха излезли от някой мит. Мит, който оживяваше пред него. Светулки прелитаха в топлият въздух и добавяха допълнителна омая, към вълшебната картина.

Той не посмя да се доближи до нея. Седеше и я наблюдаваше. А тя бе застанал с лице към свещеният дъб, притворила очи. Изглеждаше така, сякаш дървото й разказваше нещо. Някаква история. А може би истории от зората на времето. Истории за миналото, настоящето и бъдещето.

-До кога ще седиш там и ще съзерцаваш гърба ми, Риу?

Тя се обърна. Лицето и блестеше. Всъщност цялата блестеше, с някаква вътрешна, излъчваща безмерна доброта, светлина. Усмивката огряваше лицето й, а то на сой ред сякаш разпръскваше сияние в нощният здрач.

Беше, болезнено красив.

Болезнено, защото сърцето му се сви, от някакво странно усещане, болка… Как може, той дивакът мъж, да се доближи до това неземно създание? Как може да си помисли да я омърси с мръсните си, груби ръце? Как се осмелява да я поиска за себе си, когато тя принадлежи на Вселената, земята … на боговете!!!

Тя извърна лице от него и бавно се заизкачва, по малката могила на която растеше дъбът. Плавно приглади, полите на ризата и седна върху тревата, поизсъхнала от горещият летен въздух. Потупа нежно до себе си, канейки го да се приближи.

-Аз… такова… не исках… няма да…

Езикът му се заплете на възел. Думите едва излизаха от устата, засядаха на гърлото му. Тя се засмя. Смехът й прозвуча като ромоленето на ручей или… не, не можеше да сравни този прекрасен, милващ ушите му звук с нищо! Сърцето му трепна, прескочи удар. Главата му се замая.

-Аз пък мисля, че точно мен търсеше и ето – откри ме, така че ела, седни до мен. Нека поседим и да се насладим на магията на това място.

Краката му сякаш бяха от олово и той не разбра как се озова до нея, след като те едва се отлепяха от земята. Седна. Не смееше да я погледне. Тя също гледаше напред. Сякаш лека руменина бе избила по нежната кожа на бузите й.

-Наблюдавам те от отдавна, Риу! Смятам, че в теб има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед и не смятам, че не си достоен да намериш място в сърцето ми. Може да ти се стори като чиста лудост, но докато идваше насам, дъбът ми нашепна „Твоята съдба идва! Посрещни го!”… Не знам, дали вярваш в такива неща, но аз смятам, че на света има магия, че тя е вплетена в основите на съзиданието и на места, като това, магията се е събрала за да общува с хората. С тези, чиито сърца не са затворени.

Той я слушаше и всяка нейна дума стигаше до душата му. Разбираше я ясно, сякаш магията му даваше силите да проумее, колко невероятна и важна е тази жена за него.

Седяха един до друг. Светлинките на светулките блещукаха феерично. Слънцето ги завари сгушени на магическата могила, под сянката на дъба.

6.

Писъкът на орлите го събуди.

Върхът на планината, потъваше в гъсти облаци, високо, високо над него. Пепелта на огънят, лежеше сива и студена, в кръга от камъни. Лек скреж бе покрил небръснатото му лице. Той опита да го почисти с обвити си с парцали и кожени ленти ръце.

Трябваше да продължи нагоре. Към целта си.

Беше странно защото между скалите сякаш имаше пътека. Древна, изрязана или лъкатушеща, незабележима. Почти. Той я следваше смело.

Ароматът на горски цветя, долетя донесен от ветровете.

7.

Срещаха се привечер, на магическото си местенце. Говореха с часове. Понякога той поставяше, главата си в скута й и тя го милваше, слушайки го да разказва за деня си или как размишлява.

Любовта му към нея растеше, все повече и повече.

Нейната към него също.

И двамата бяха щастливи. И щастието им щеше да бъде пълно ако не беше баща й. Племенният старейшина. Същият когото Риу беше спасил.

Една вечер, двама войни извлякоха Риу от домът му и го замъкнаха в голямата, просторна къща, на Ротано. Главта на селището седеше с гръб към вратата, гледащ в огнището, когато доведоха младежът и грубо го блъснаха на дъсченият под.

-Оставете ни сами!-нареди той с властен, сух глас.

Войните излязоха.

Ротано обърна лице към госта си. Изглеждаше състарен.

-Знаеш, че ти дължа живота си нали, Риу? – Старейшината се обърна към малка плетена маса на която имаше кана и две позлатени чаши. Приближи се и ги напълни. Взе ги в ръце и се приближи към свелият главата си, млад мъж. Протегна едната към лицето му. Ароматът на медовина, лъхна в лицето на Риу. – Заповядай! Пий с мен!

Ротано му направи жест да се изправи и да го последва. Придвижиха се до два дървени, резбовани, стола, прилични на тронове. Ротано се разположи в единият, Риу неуверено седна срещу него.

-Ти заслужаваш награда, за това, че ме спаси по време на Лова. Аз мислих, мислих и реших, че понеже в теб има нещо, нещо различно… не си като останалите младежи… Сякаш си, любимец на боговете!... Та, мислех и реших да те попитам, какво желаеш да получиш, като награда?

Риу мълчеше свел поглед. Усети, как руменината, от нахлулата в главата му кръв, го кара да се изчерви. Кръвта бушуваше. В ушите му се носеше тътен.

-Млад си да бъдеш мой съветник. Моя дясна ръка! Млад си да водиш войните. Може би, отряда на най-младите?!... –той отпи от чашата и се замисли. Пламъкът от зиданото с камъни огнище, танцуваше в очите на старейшината. – За сега, ще трябва поискаш, нещо което за сега да задоволи, моята нужда да ти се отблагодаря.

Очите на старейшината срещнаха погледа на Риу, който внезапно вдигна глава. В погледа му се четеше, предизвикателство… Сякаш имаше някаква насмешка!

-Не смея, да поискам… Всъщност, това което искам… Не, знам дали бихте ми го дал, Старейшино! Но, то е единственото, което желая! Не искам власт и пари, нищо материално, което бихте ми предложил. Искам само едно?

Риу не можа да повярва, на собствените си уши! Откъде се появи тази дързост. Очакваше Старейшината да извика стражата и да нареди да го оковат, а на другият ден да го екзекутират… Вече виждаше семейството си, плачещо отпред, а цялото селище събрало се да гледа как младият войн, ще бъде обезглавен, защото е пожелал дъщерята на вожда им.

Ротано го гледаше, с непроницаемо лице.

-Знам какво мислиш! Че ще наредя да те убият, защото се срещаш с дъщеря ми! Знаеш ли? Изкушавам се, но Елеринг никога няма да ми прости. Тя е наполовина вещерка. Майка й беше, такава – виждаше неща, говореше си с дърветата и зверовете. Лекуваше! Умря при раждането на дъщеря ни! Каза, че детето е с много силен пламък и огромна душа, която изсмуква жизнените й сили… Може би, ако се омъжи силата й ще намалее, както тази на майка й, но за това… - той млъкна. – Не бих искал да ядосам вещерка, за това сега ще се разминеш само с предупреждение… Не искам да те виждам около Елеринг, разбра ли?

Риу, почувства как гнева го залива. Завладява го. Сякаш виждаше себе си отстрани. Изправи се и надвисна над Ротано.

-Аз я обичам истински и тя изпитва същото и никой няма да ни раздели. Тя самата, каза, че аз съм нейната Съдба…

Лицето на Ротано пребледня… Мерна се сянка на ужас, която премина бързо и той си възвърна хладнокръвието.

-Да, ти си нейната Съдба и гибел… Ако я обичаш – остави я! Стража!!!

Двамата войни, които го довлякоха до тук, се появиха, сякаш от нищото.

-Изпратете госта! – гласът на Старейшината бе студен и безизразен. Заповедта му – солидна, като желязна стена…

Стражите го повлякоха.

-Стой далеч от нея!

8.

Вятърът и слънцето сякаш се бореха, коя да е властващата стихия, тук горе, по голите склонове на върха.

И тъй като никой не надделяваше, превръщаха пътешествието на нашият герой в ад!  

На Риу ту му блестеше и му ставаше, горещо, ту студеният планински дъх, го караше да се скрие в катовете дрехи.

Трябваше да стигне догоре.

Там го чакаше, една легенда, един мит от плът и кръв, беше сигурен в това. Същност, която можеше да поправи всичко!

Да му върне всичко!

Изведнъж той се подхлъзна. Десният му крак полетя назад. Риу се затъркаля, по склона и всичко се въртеше бясно пред очите му. Докато главата му не срещна нещо адски твърдо и въпреки, че вече не се търкаляше безконтролно по склона, светът около него потъмня и изчезна.

9.

Една ръка запуши устните му. Друга го хвана за ръката. В първият момент реши, че са дошли хора на Ротано, за да го убият, че Старейшината, му няма доверие и е размислил и решил да си пробва късмета със силите на дъщеря си, вместо да види задомена, за обикновен селяк.

Усети, че и двете ръце, са някак нежни и не принадлежаха на някой от грубоватите войни на Ротано.

-Тихо! Аз съм!

-Елеринг?!

-Тръгвай с мен! Няма време! Ела, време е да преминем през тази пречка и да приемем съдбата си…

Тя го поведе. Около тях, започна да се скупчва мъгла. От нищото. В далечината сякаш прозвуча цвиленето на коне и тропотът на копита. Преследваха ги.

-При дъба ще ни открият! Трябва да идем другаде… -каза Риу задъхано, стискайки ръката й.

-Не отиваме при дъба! – Тя се извърна, бягайки. Сините й очи блестяха, открояващо се ясно.

Тя прошепна нещо и сякаш, линията на дърветата край тях се премести и те придобиха странни нечовешки облици. Като огромни чудовищни стражи размаха клони, за да преградят на пътя преследвачите. Риу, нямаше време да ги огледа, но бе сигурен, че бе видял лица, върху стволовете на дърветата.

Бягаха, сигурно около половин час. В един момент той почувства, че силите го напускат и ще падне, на земята безпомощен и тогава нов поток от енергия го заля и той се почувства готов да бяга и часове ако трябва. Бялата светлина обръщаща Елеринг, сега обгръщаше и него.

Изведнъж, водачката му сви, между ниски храсти, по пътека, която почти не се виждаше.

Пред тях се появи висока скала, а в основата й обрасла с мъх зееше отворът на пещера. Сигурно това беше още едно от светилищата, на предците им.

-Бързо! Вътре!

Щом влязоха в мрачната утроба на пещерата, светлината, която ги обгръщаше, изчезна. Елеринг падна на колене, поемайки си дъх, учестено, с усилие. Явно употребата на силите й я изтощаваше.

Тя се изправи изведнъж и го поведе навътре. Преди да потънат във вътрешността, Риу чу конско цвилене, породено от ужас и  далечни викове. Явно дърветата-стражи, се бореха с потерята и надделяваха.

Вървяха не особено дълго по високият тунел. Изведнъж пред тях, зад ъгъла се появиха бледи лъчи светлина. Когато завиха, пред очите на Риу се разкри невероятна гледка: Кръг т блестящи сталактони, като колони в дворец. По земята имаше мек килим от мъх и малко езерце.

Тя хвана ръката му и го поведе навътре в залата. Отново блестеше със своята вътрешна светлина, създаваща усещането за спокойствие. Спряха се на средата на залата. Тя се извърна, прегърна го и впи устни в неговите. Притисна се силно към тялото му. Той я прегърна, усещайки, как в слабините му започва нещо да се надига. В него се бореха гласовете на здравият разум и страстта. По следите им препускаха хората на баща й. Нищо чудно и самият Ротано, да водеше потерята. А те двамата се отдаваха на безгрижни целувки и прегръдки. И все пак, той вътрешно се радваше, че държи най-любимото си същество в ръцете си.

Тя се отдръпна от него. Прямо свали, позлатеният си колан. Разголи раменете си и ленената роклята падна, около глезените й. Очите й пламтяха, в трескава синя светлина. Той я гледаше смаян. Бялата й плът, русите вълни спускащи се около голите и гърди… Не можеше да спре да се възхищава на тази красота, която все още смяташе, че не заслужава.

-Ела! – тя хвана ръката му и се опита да го дръпне към себе си. Той не помръдна. Гледаше я омагьосан.

-Ела! – повтори тя приближавайки се до него, гледайки го в очите, все още държейки ръката му, която положи върху изваяният си хълбок. Другата й ръка се озова там, където сърцето му биеше лудо. – Това е единственият начин, да останем заедно и той да не може да ни раздели. Избягах от охраната си, за да те намеря… готова съм да платя всяка цена и знам, че това което ще направим, има висока такава. Но, не ме интересува! Сънувах, че сме заедно точно тук и знаех, че трябва да ти се отдам. Че това е единственият начин да се свържем, да обединим съдбите си… Да, победим баща ми! Единственият начин да останем заедно.

Любовта и желанието му се бореха с здравият му разум. Накрая сърцето му победи.

Тя легна върху килимът от мек мъх, под ту приглушената, ту ярка, пулсираща светлина на сталактонените колони. Очите й гледаха право в него. Той съблече памучната риза, с вързанки,свали кожената препаска на панталоните си от груба материя и застана твърд и готов, да се слее с нея. Тя седеше напълно гола и разкрита пред него, разтворила крака и готова да бъде пронизана. Риу се спусна плавно надолу подпря се на ръце и бавно се плъзна между краката й. Погледна в неустоимите й очи и се загуби за винаги! За миг се забави стигайки до входа на женствеността й. Тя леко се надигна, ръцете й се озоваха върху рамената му. Придърпа го и усети как твърдата му плът първо срещна преградата на невинността й, после я разкъса, с цената на остра болка, която започна да отшумява с всеки негов тласък.

Бавно, бавно възбудата ги завладя и те забравиха за всичко- за баща й, за пророчества и магия, за силите й, които бавно започнаха да изчезват…

Важното бе, че вече са едно цяло и никой нямаше да ги раздели! Повелята на съдбата бе изпълнена.

10.

Риу се съвземаше бавно, усещайки, че някакви сенки се движат зад притворените му клепачи. Главата го болеше адски от удара. Беше се схванал и вкочанил. Поотвори клепачи и отново видя сенките.

Два белоглави императорски орли, го гледах изпитателно. Усетили, че няма да вечерят с него, поне не за сега, двете птици го погледнаха злобно, разпериха криле и отлетяха.

Риу простена, милвайки темето си, което болеше неистово и с ужас установи, че това което мокри и топли врата му е собствената му кръв. Беше чудо, че не бе загинал. Явно мисията му бе ценна и благословена за боговете. Които и да бяха те.

Слънцето бе слязло ниско. Скоро, нощта щеше да разстели плътният си воал над пустите склонове. Трябваше да си запали огън.

Някъде високо, нещо проблесна. Като къс злато или мед, огрян от последните лъчи. Може би все пак, историите не бяха митове или легенди? Може би, там го очакваше това, което изпълняваше желания.

11.

Ротано спря коня си пред пещерата. Зад него се зададоха още конници и той им махна с ръка да спрат. Дърветата-стражи измагьосани от дъщеря му, се бяха оказали добра охрана и ги забавиха с около час. Добре, че имаха огниво и подплашиха горските духове. Е, двама конници пострадаха пометени от клоните на дърветата-войни, а един кон се оказа с навехнат крак, след като подло му бе подложен корен.

Важното бе, че оцеляха!

Старейшината погледна мрачната паст на пещерата. В първият момент, в съзнанието му се появи ярък, светъл спомен. Спомен за топлина и нежност. За две нежни сини очи и пепляво-руса коса. Бели ръце и потни тела, вплетени в едно.

Приятното чувство бързо бе заменено, с друго, по-горчиво. На тревога. На ужас. Нещо се бе случило! Съдбата бе взела своето и сега последствията от отприщването на потока й, нямаше да могат да бъдат предотвратени.

-Риу! Елеринг! Излезте! – мощният му глас, прозвуча с лека нотка на неувереност. Сякаш се долавяше плач, готов да се излее от гърдите на нещастният баща.

Нещо се размърда откъм входа на пещерата. Войниците вдигнаха копия, чакащи команда.

Риу се появи, гол до кръста, лъщящ от пот, в бледата утринна мъглявина. Косите му бяха мокри, а в главата си чуваше, гласа на любимата си:

„Разбира се, че ще ни открие! Та, това е мястото на което съм зачената… Излез! Той вече нищо не може да ни направи… Аз идвам… Не се бой, мили, не би посегнал на дъщеря си, а още по-малко на нейният възлюбен, защото това няма да отмени горчивата чаша, която очаква всички нас!... Усещам, че вече се е примирил!... Върви! Аз идвам!”.

Да Старейшината ги бе открил, Риу потрепна в първият момент, чувайки гласа му, после неочаквана сила и смелост изпълниха сърцето му. Бе готов да разкъса всеки, който се опита да го раздели от Елеринг. Той тръгна към входа, оставяйки я, седнала с присвити крака.

И ето го сега изправен пред бъдещият си тъст, готов за всичко. Ветрилото от копия не можеше да го спре. Погледна Ротано в очите и за негова изненадам наистина откри само тъга и примирение! Старейшината даде знак, копията да бъдат свалени.

-Как можахте?... - се отрони измежду устните на състареният вожд.

Тогава се появи тя. Бяла излъчваща силното си, вътрешно сияние, което с дните на брак, щеше да отслабва, докато любовта й към съпруга й растеше. Беше гола и доказателството за извършеното, се процеждаше, като тънка струйка кръв, по бялата плът на бедрото й.

Войниците сведоха глави. Баща й слезе разтреперан от коня. Свали тежкото си наметало с кожена яка и я загърна. Погледна я в очите и чу гласа й ясно, в съзнанието си: „Това е човекът когото обичам и избирам за съпруг! Всъщност съдбата ми го посочи и да,въпреки цената аз искам да съм с него и той иска да е с мен. Освен това, виждам и усещам, че тази нощ, нашето дете е било заченато и съюзът ни е по-силен от всякога!... Прости ми, но така трябваше да стане!”.

Ротано сведе глава настрани, сякаш не искаше да я погледне. Ръцете му, натежали от умора и тъга, седяха върху крехките й рамене, обвити в наметалото му. В следващият момент, той вдигна поглед и срещна нейният, все още блестящ, но сякаш, магията в него си отиваше. Видя сълзите й. Прегърна я силно и я целуна по челото.

-Така да бъде! – баща й се отдръпна от нея. Погледна я, после погледна Риу, след което с помощта на войн се метна на гърба на верният си кон. Групата конници му отвори път и препусна след него.

Елеринг отстъпи назад, в дългото, топло наметало и се озова с прегръдките на Риу. Двамата гледаха как баща й и свитата му се изнизаха измежду храстите.

Едно препятствие, бе преодоляно. Те знаеха, че сега са заедно и че нищо няма да ги раздели и заедно ще посрещнат всичко.

И тримата.

12.

Пое по тънкият ръб над пропастта. Орлите летяха горе, в небесата, сякаш лукаво чакайки го да падне. Все още бе замаян. Отдолу, под него безкрайните дълбини сякаш се люлееха.

Всъщност Риу, бе объркал пътя и бе свил, към този тесен ръб, пропускайки, неразличимата почти пътека нагоре, криволичеща между ниските камъни, паднали някога от върха. Сега, той рискуваше живота си минавайки тук по, тази тясна ивица между небето и земята, опирайки гърба си върху солидната скала.

Изведнъж шум на ронещи се по склона камъчета, привлече вниманието му. Погледна нагоре и видя смайваща гледка. Някъде на невидим за него, планински корниз, се подаваше величествената глава на муфлон. Явно слизаше надолу. Право срещу него…

Ужасът му се усили, когато се вгледа и видя, че животното е черно, като въглен и най-страшното – очите му бяха ярко червени. Не животно, демонично изчадие се спускаше, противно на всички земни закони срещу него, ронейки, камъчета. Миг преди сблъсъка, Риу се подхлъзна и пропадна. Черният звяр го подмина неприятно изненадан и полетя в пропастта с див рев, нехарактерен за тези планински създания.

Риу гледа как изчезва, държейки се за една ръка.

-Помощ!

Не разбра защо извика за помощ. Кой щеше да го чуе, в планинската пустош, толкова високо? Между небето и земята!

Чу се леко поскърцване на камъчета и няколко полетяха надолу, минавайки покрай главата на нещастният ни герой.

13.

Сватбеното тържество отмина, сред безмерно веселие. Дори бащата на Елеринг се отпусна и им пожела щастие. Но в очите на Ротано, до края на дните му се четеше тъга и отчаяние.

Дните, се заизнизваха. Детето в утробата на младата вещерка растеше, а в това време силите на майката отслабваха. Магията й се топеше. Риу усети това и му стана мъчно, защото виждаше, че любимата му, не е напълно щастлива. Разбира се тя се смееше и казваше:

-Не ми е тъжно, че губя силата си. Тя всъщност не се губи, я отива в двете ми най любими човешки същества на този свят.

Тя престана да излъчва вътрешната си светлина. Стана някак си пълнокръвна, някак си по-земна… но в никакъв случай не и обикновена. От време на врем в сините й очи проблясваше искра, напомняща за миналото й. Косите й все още бяха като чисто злато, блестящи силно под слънцето.

Елеринг не загуби, своите лечителски сили. Напротив, познанията и усещането й за лечебни билки, сякаш се засилиха и тя започна да помага на хората в селището, при всякакви болести.

След девет месеца, на очакване, Делин – синът на Риу и Елеринг се появи на бял свят. С очите на майка си – небесно сини, и тъмни руси, коси, които скоро станаха тъмно кафяви, като на баща му. Детето донесе щастие, в дома им.

*

В денят на Великият лов, Риу трябваше да тръгне с най-младият си брат и всички младежи и по-млади мъже, способни да носят оръжие, оставяйки само Старейшината и неговата стража, с малък гарнизон, в укрепеното селище.

Вечерта преди, Лова да започне Елеринг, дойде тихо при него в леглото, с помрачняло и тъжно лице.

-Какво ти е, Златна моя? Защо си така угрижена?

Тя го погледна. Лицето и бе в сянка, тъй като бе загърбила, пламъка на свещта до леглото и огнището. Но очите й светеха и проблясваше синя светлинка. Добре позната последна искра магия, останала в нея.

-Няма нищо, мили! Преди да заспиш, искам да те помоля да запомниш нещо! Никога не, загърбвай нечия любов, заради някого, когото не му е писано да бъде с теб и ти е отнет от най-страшната сила. Тази, която не знае милост и пред нея всички са равни.

-Любов, моя говориш, така все едно пророкуваш. Да не би виденията ти да са се върнали?

Той се надигна в постелята. Прегърна я и целуна.

-Просто един лош сън… - прошепна тя, преди той да я придърпа в леглото и да я притисне до себе си.

-Забрави го! – прошепна Риу в ухото й. – Лошите сънища, трябва да си отиват с първите лъчи на слънцето. Нали така?!

Тя се засмя, лъчезарно. Той продължи да я милва и целува, цяла нощ. Утрото ги завари прегърнати, голи и заспали блажено.

*

Риу се сбогува с Елеринг, целувайки я дълго и продължително, държейки я в прегръдката си, помилва и целуна сина си, казвайки му шеговито да пази майка си и потегли по главната улица, препълнена с ловци и техните близки изпращащи ги надалеч за една седмица.

За съжаление сутринта донесоха Лоркан, брата на Риу, на носилка. Младежът проклинаше късмета си. Бе паднал от дърво и бе счупил крака си и това го лишаваше от участие, в ритуала на възмъжаване. Сега Елеринг, щеше да се грижи за него, а Риу му обеща, че ще донесе главата на най-големият глиган или елен, в негова чест.

Риу и мъжете минаха, между разделилата се да им стори път тълпа. Той се огледа да види съпругата си и сина си, но не можа да ги открие между многото полу-тъжни, полу-весели лица, на жени, деца и възрастни мъже.

Щом излязоха извън пояса на дървената палисада, очите му веднага различиха три фигури – една седнала, върху голям камък на склона към гората, една въоръжена седяща отдясно, на седналата и една отляво, с дълги руси коси и веещи се поли на роклята.

„Ето я все пак! Дошла е да ме изпрати и извън навалицата!”.

Сърцето на Риу се изпълни с топлина. Погледна трите фигури и вързопа в ръцете на Елеринг. Старейшината бе излязъл да изпрати Ловците и зет си, заедно с един от войните си. Елеринг бе прегърнала Делин и гледаше с насълзени очи към групата отдалечаващи се по пътя мъже.

-Каза ли му, че те вижда за последен път или му го спести?

Гласът на баща й бе изнемощял.

-Не, нямаше нужда да го тревожа, казвайки му нещо, което няма сили да предотврати!

Сълзите потекоха от сините й блестящи очи. Делин проплака.

Четиримата останаха на склона, докато колоната от мъже, не изчезна отвъд погледите им.

14.

В първият момент му се стори, че видя човешка сянка, над ръба, преминаваща по почти отвесната стена. Стори му се, че чу шепот в главата си.

-Помощ!-извика Риу, с пълна сила, залюлявайки се над пропастта. – Има ли някой? Помощ!

Два чифта красиви, дебели в основата, но изтъняващи, в извивките рога се показаха над ръба. Риу се ужаси за момент и помисли, че черният звяр явно си има, съпруга или това е съпругът-демон, дошъл да отмъсти за мъртвата си половинка.

Появи се бяло чело, украсено, с едно единствено тъмно петно. Лека полека чифт, нежни муфлонски, очи, неестествено оцветени в зелено, се впиха в него изпитателно.

„Алтея, трябва да му помогнеш!... Знаеш кой нарежда!”.

Шепотът прозвуча в мислите му и изчезна отново.

Белият муфлон протегна рогата и шията си, към Риу. Той се стъписа и едва не се изпусна от ръба, все още ужасен. Животното наистина беше огромно и солидно, подобно на черният си събрат или сестра. Но явно не бе злонамерено! Бе скептично както и Риу. Муфлонът отправи очаквателен поглед към висящият над бездната мъж.

„Хвани се за нея!”

„Тя ще те издърпа!”

-Коя или кой си ти? – каза гласно Риу.

„Няма време, а и не си в положение да разпитваш! Хвани се за Алтея, побързай… Нямаме много време! …”.

„Тя те очаква!”.

Алтея, явно губеше търпение и й беше неудобно с наведени масивни рога над пропастта. Риу се пресегна и хвана най-близкият рог. След това се пусна, неуверено от ръба и се хавана за вторият. Алтея, леко разклати глава и сякаш, се плъзна, напред към пропастта.

„Не се шегувай с него! Преживял е достатъчно!”.

Снежно бялото създание издърпа, отчаяният мъж на ръба. После грациозно и пак противно на физичните законите, почти успоредно премина по ръба, леко закачайки, окаяният пътник с хълбока си. Спря се и го погледна, очакващо. Черното петно върху бялото и чело, приличаше на сърце, на половина от символа за сърце.

Едва сега си спомни, че върху челото на тъмният звяр, имаше подобно, но бяло и завъртяно огледално, такава.

„Върви след нея! Тя ще те отведе, до портите на златният дворец. Но имате още един ден път!”.

Риу си пое дъх и тръгна след Алтея, която бодро закрачи по ръба на корниза, без да се притеснява от гравитация и пропасти.

„Значи, всичко е истина и съществуването й, не е мит или легенда! Тя все още живее тук! На върха, в своят златен дворец!”

Риу погледна към върхът обгърнат от облаци.

Да, тя го чакаше там.

СЛЕДВА:

2. ЗЛАТНИЯТ ДВОРЕЦ И ГРАДИНАТА НА УДОВОЛСТВИЯТА

©2017 Michelle Koleva;

©2017 Lilly Hellstorm/Hellsinger;

©2017 The World of Shell